Goal setting, Mental Health, Motivation, Physical activity, Planning

Когато психичното здраве пречи на физическата активност: да посрещнем хората там, където се намират

От Аманда Л. Ребар, Университет на Южна Каролина, САЩ

Физическата активност все по-често се препоръчва като част от грижата за психичното здраве – и с основание. Доказателствата са убедителни: редовната физическа активност може да намали симптомите на депресия и тревожност, да подобри благополучието и да допълва психологическото и медикаментозното лечение.

В основата на насърчаването на физическата активност в контекста на психичното здраве обаче стои един практически въпрос: как да подкрепим хората да бъдат физически активни, когато влошеното психично здраве може да подкопае мотивацията и способността им да го правят?

Когато симптомите се превърнат в пречки пред физическата активност

Все повече изследвания показват, че симптомите, свързани с психичното здраве, не са просто пречки пред физическата активност – те са важна част от самия процес, като влияят върху мотивацията и способността на хората да бъдат физически активни.

При човек, който изпитва депресия, тревожност или високи нива на стрес, самите симптоми могат да се превърнат във важни фактори, определящи поведението, свързано с физическата активност. Депресията може да изчерпи енергията, да накара ежедневните задачи да изглеждат по-трудни и да намали удоволствието от дейности, които човек преди е ценял. Тревожността може да накара социалните ситуации, непознатата среда или дори физическите усещания, свързани с упражненията, да се възприемат като неприятни или заплашителни. Стресът може да насочи вниманието предимно към непосредствените изисквания и проблеми, оставяйки малко умствен ресурс за по-дългосрочни цели, свързани със здравето.

Подкрепа за физическата активност при променящи се симптоми

По този начин симптомите, свързани с психичното здраве, могат да влияят не само върху това как се чувстват хората, но и върху способността им да се ангажират с поведения, които могат да подпомогнат психичното им здраве. Осъзнаването на това измества фокуса от простото предписване на физическа активност към подкрепата на хората да се ангажират с нея.

Как тогава специалистите могат да помогнат на хората да запазят връзката си с физическата активност, когато симптомите затрудняват участието им?

Полезна отправна точка е разбирането, че психичното здраве рядко е статично. Симптомите се променят с течение на времето, а заедно с тях се променя и способността на човек да бъде физически активен. Някой, който през една седмица е активен и ангажиран, може през следващата да изпитва значително по-големи затруднения със същата дейност. Тези промени често отразяват изменения в симптомите и житейските обстоятелства, а не липса на ангажираност или желание.

Да разглеждаме неуспехите като информация, а не като провал

Тази гледна точка насърчава специалистите да не възприемат прекъсванията във физическата активност като провал. Когато планираната физическа активност не се осъществи, това ни дава полезна информация. Вместо да се питаме защо човек не е успял да изпълни намерението си, може да е по-полезно да попитаме какво му е попречило. Била ли е целта нереалистична предвид симптомите му през тази седмица? Направила ли е умората дейността твърде натоварваща? Наложило ли се е други ангажименти да бъдат поставени на преден план? Или дейността просто е била неприятна или прекалено трудна? Разбирането на тези пречки може да помогне на специалистите и пациентите да адаптират бъдещите планове, вместо да се отказват изцяло от тях.

Намаляване на зависимостта от мотивацията и самоконтрола

Вторият важен извод е, че подкрепата не бива да разчита изцяло на мотивацията. Мотивацията естествено се повишава и спада, особено в периоди на влошено психично здраве. Специалистите могат да помогнат за създаването на условия, които улесняват започването и поддържането на физическа активност.

Адаптиране на целите за физическа активност към променящите се потребности

Гъвкавите цели, ясните планове за действие, подкрепящата среда и устойчивите навици могат да намалят зависимостта от моментната мотивация. Например целите може да се наложи да бъдат достатъчно гъвкави, за да се адаптират към променящите се симптоми, докато плановете за действие могат да помогнат за свързването на физическата активност с конкретни сигнали и възможности в ежедневието.

Важно е да се подчертае, че това не означава занижаване на очакванията. Означава да се признае, че напредъкът рядко е линеен. В по-трудни периоди успехът може да се изразява в запазване на определена рутина, кратка разходка или намиране на подходящ и постижим начин човек да продължи да се движи. В периодите, когато симптомите са по-леки, целите могат да бъдат разширени, а физическата активност – увеличена.

Защо удоволствието от физическата активност е важно

И накрая, на удоволствието от физическата активност следва да се обръща по-голямо внимание при нейното насърчаване. Последните научни данни показват, че физическата активност през свободното време е по-силно свързана с психичното здраве, отколкото физическата активност в другo време, което подчертава значението на контекста. Дейностите, които носят удоволствие, имат личен смисъл и са избрани по собствено желание, могат да бъдат по-лесни за поддържане и по-благоприятни за психичното здраве в сравнение с дейности, извършвани единствено защото се смятат за полезни. Затова подкрепата на хората да открият форми на движение, които действително харесват и ценят, може да бъде също толкова важна, колкото и подпомагането им да постигнат определена цел за физическа активност.

Да посрещнем хората там, където се намират

В своята съвкупност тези принципи отразяват какво означава да посрещнем хората там, където се намират. Това не означава да занижаваме очакванията или да се отказваме от целите, а да адаптираме подкрепата към променящите се симптоми, обстоятелства и възможности.

Физическата активност може да бъде мощно средство за подпомагане на психичното здраве. Но препоръчването ѝ е само началото. Истинското предизвикателство (и възможност) за специалистите е да помогнат на хората да запазят връзката си с физическата активност, когато симптомите затрудняват участието им. Да посрещнем хората там, където се намират, да адаптираме подкрепата според променящите се обстоятелства и да разглеждаме неуспехите като възможности за учене може да бъде също толкова важно, колкото и самата препоръка за физическа активност.

Практически препоръки

  1. Очаквайте колебания, а не постоянство.
    Симптомите, свързани с психичното здраве, мотивацията и нивата на енергия се променят с течение на времето. Представяйте физическата активност като нещо, което може да се наложи да бъде адаптирано от седмица на седмица, вместо да очаквате постоянен и линеен напредък.
  2. Разглеждайте неуспехите като информация, а не като провал.
    Когато физическата активност не се осъществи според плана, проучете какво е попречило. Била ли е целта нереалистична предвид настоящите симптоми? Имало ли е други конкуриращи се ангажименти, пречки в средата или трудности, свързани с удоволствието от самата дейност? Използвайте тази информация, за да адаптирате бъдещите планове, вместо да се отказвате от тях.
  3. Създавайте планове, които не зависят изцяло от мотивацията.
    Помогнете на хората да изградят прости навици, да разпознават подходящи сигнали и възможности за действие и да създадат конкретни планове, които улесняват започването на физическа активност, особено в по-трудните дни. Целта не е мотивацията да бъде максимално висока, а да се намали зависимостта от самоконтрола.
  4. Поставяйте ангажираността пред увеличаването на натоварването.
    В периоди на влошено психично здраве запазването на ангажираността с физическата активност може да бъде по-важно от постигането на препоръчителните нива. Кратка разходка, позната рутина или друга достъпна форма на движение могат да помогнат за запазване на увереността и да осигурят основа за бъдещ напредък.
  5. Превърнете удоволствието от движението в цел на терапията.
    Дейностите, които човек възприема като смислени, удовлетворяващи или приятни, е по-вероятно да бъдат поддържани в дългосрочен план. Подкрепяйте хората да откриват форми на движение, които действително харесват и ценят, вместо да се фокусирате единствено върху това, което на теория изглежда оптимално.

Превод: Велина Христова и Анна Александрова-Караманова

Read more
Behavioural theory, Interventions, Mental Health, Self-regulation, Stress and Coping

Интегративният модел за адаптация към непрекъснати предизвикателства (The Integrative Model of Adjustment to Continuous Challenges, IMACC): разбиране и подпомагане на биопсихосоциалната адаптация

От Лис Драйер Хамонд, Университет в Олборг (Дания), Кристиан Карлсен Хансен и Мартин Лемкул Кристенсен, Рехабилитационен център за бежанци, Регионални здравни служби на Северна Ютландия (Дания), и Шарлоте Глинтборг, Университет в Олборг (Дания)

Когато настъпи заболяване или значимо неблагоприятно житейско събитие, животът често не се връща към предишното си състояние. За хората, живеещи с дългосрочни здравословни състояния, предизвикателството не се изчерпва с овладяването на симптомите, а включва адаптирането към променения живот. Когато този процес на адаптация е нарушен, това може да допринесе за развитието на тревожност, депресия, по-неблагоприятни физически здравни резултати и по-често използване на здравни услуги. Оценките за това доколко успешно хората се адаптират към дългосрочните здравословни състояния варират значително в зависимост от начина, по който се измерва адаптацията. Делът на хората с незадоволителна адаптация се оценява между 16,9% и 62%, докато делът на тези с добра адаптация варира между 13% и 36,3%. В световен мащаб повече от 1 милиард души живеят с множество дългосрочни заболявания (мултиморбидност). Ако до две трети от тях изпитват затруднения в процеса на адаптация, съществува неотложна необходимост от подобряване на подкрепата за адаптацията към дългосрочните здравословни състояния.

Адаптацията не се свежда единствено до придържането към медицинските препоръки, нито се ограничава само до здравното поведение. Интегративният модел за адаптация към непрекъснати предизвикателства (IMACC) [първоначално „към хронични състояния“] представлява теория за биопсихосоциалния процес на адаптация, разглеждан от гледната точка на самия човек. IMACC е разработен въз основа на изследване сред хора с диабет тип 2, а впоследствие е потвърдена неговата приложимост и при възрастни с епилепсия с начало в зряла възраст. Използването на IMACC в съвместната работа с пациента може да предостави пряк поглед върху неговия процес на адаптация, както е описано по-долу.

Адаптацията е естествен и продължаващ през целия живот процес: когато животът се променя, ние се променяме заедно с него. Въпреки това адаптирането към неблагоприятни житейски промени може да бъде трудно. Според IMACC, за да функционира ежедневният живот възможно най-добре, може да се наложи промяна в мислите и поведението, които вече не са полезни или адаптивни при новите условия. Тези промени се наричат задачи на адаптацията. Успешното им изпълнение води до по-добра адаптация, по-ефективно функциониране в ежедневието и позитивна промяна в идентичността. Затрудненията в процеса на адаптация могат да възникнат, когато съществуват препятствия, които възпрепятстват необходимите промени. Това може да доведе до застой в процеса на адаптация и с течение на времето – до незадоволителна адаптация, влошаване на психичното и физическото здраве, както и до негативни промени в идентичността.

Структура на IMACC

IMACC се състои от три взаимодействащи си нива:

Ниво 1: Личност и житейски промени обхваща предходните личностни характеристики, убеждения и модели на поведение. Фокусът е върху онези аспекти, които могат да окажат влияние върху процеса на адаптация – както като препятствия, така и като личностни ресурси, подпомагащи успешната адаптация. Освен това значение имат и преживяванията, свързани с негативното житейско събитие, наложило необходимостта от адаптация. Те могат да повлияят на процеса както в неблагоприятна посока (например неблагоприятни преживявания в системата на здравеопазването), така и в положителна посока (например получаването на подкрепа).

Ниво 2: Продължаващ цикъл на адаптация включва пет области, всяка от които съдържа специфични задачи на адаптацията. Когато човек се изправи пред дългосрочно здравословно състояние или увреждане, процесът започва с етапа Оценка на ситуацията (Taking Stock). На този етап той преработва първоначалните емоционални реакции, като шок или гняв, и размишлява върху това какви промени са необходими, за да може животът отново да функционира пълноценно. Това включва и изграждането на мотивация за адаптация.

Следва етапът Учене (Learning), по време на който човек придобива знания за състоянието си, за наличните възможности за лечение и подкрепа, както и умения за самоуправление на заболяването и справяне с предизвикателствата. Обикновено този процес е съпроводен с формиране на нови нагласи към живота и към другите хора. Социалната среда (Surroundings) има съществено значение за адаптацията. Семейството, работното място, здравните специалисти и по-широката социална среда оказват влияние върху процеса, както и начинът, по който човек възприема своето обкръжение и собствените си житейски роли.

С напредването на адаптацията възниква необходимост от Освобождаване от миналото (Letting Go) – процес на преживяване и приемане на загубите, свързани с предишното функциониране или с бъдещи мечти и планове, които вече не са осъществими. Може да се наложи човек да се откаже и от нагласи или модели на поведение, които вече не са ефективни в новата житейска ситуация. С течение на времето, за всяка необходима промяна, човек достига до етапа Приемане и интегриране (Accept and Integrate) на новия начин на живот, като включва и устойчиво поддържа новите нагласи и поведения в ежедневното си функциониране.

Важно е да се подчертае, че за всяко предизвикателство, което изисква промяна, човек преминава през този продължаващ цикъл на адаптация. Това означава, че различни области на адаптация могат да бъдат активни едновременно и да протичат паралелно.

Ниво 3: Цикъл на поддържане (Maintenance Cycle) описва какво се случва в моменти на затруднение или криза. Той представлява класически когнитивно-поведенчески модел на поддържане на проблема, но с една съществена особеност: когнициите се характеризират с конфликт между елементите „Оценка на ситуацията“ (Taking Stock) или „Учене“ (Learning) (в зависимост от това на кой етап от процеса на адаптация човекът е изпаднал в застой), „Освобождаване от миналото“ (Letting Go) и „Социална среда“ (Surroundings). За илюстрация може да се разгледа следният типичен пример: жена изпитва затруднения да развие по-силна ориентация към грижа за собственото си здраве, защото не може да се освободи от ролята си на човек, който готви и поддържа домакинството. Тя се страхува, че ако престане да изпълнява тези задължения, ще бъде „лоша майка“ или „лоша съпруга“. За нея запазването на близките взаимоотношения (социалната среда) се възприема като по-важно от грижата за самата себе си (основополагащата нагласа, която трябва да се промени).

Практически препоръки

Определете значима цел: Подпомогнете човека да разсъждава върху това кои промени в ежедневния му живот биха могли да окажат положително въздействие (например промяна в здравното поведение). Обсъдете как тази промяна може да бъде интегрирана в ежедневния му режим. Колкото по-конкретно се уточнят детайлите (време, място, начин на изпълнение и др.), толкова по-лесно е да се пристъпи към реализацията ѝ. Попитайте какво би означавало за него да осъществи тази промяна – и какви биха били последствията, ако не я направи. Целите, които имат лично значение и смисъл за човека, повишават неговата мотивация за промяна.

Работете върху препятствията: Анализирайте направените опити за осъществяване на промяната и приемете като нормални всички възникнали затруднения. Обсъдете конкретен скорошен опит за промяна и се вслушайте в ценностите и нагласите, които стоят в основата на поведението (например: „Трябва да помагам на другите, преди да се погрижа за себе си“ или „Трябва да завърша задачата, преди да си почина“).

Разгледайте ролята на другите: Попитайте човека как според него желаната промяна би се отразила на близките му взаимоотношения. Например, ако необходимостта от по-добра грижа за себе си означава да прави по-малко за другите, какви според него биха били последствията? Какво би означавало това за неговата идентичност (например промяна в житейските или семейните роли)? Как смята, че другите биха реагирали – какво биха помислили, казали или направили?

Подкрепете договарянето на промените: Обсъдете какво може да се наложи човекът да обсъди с околните. Възможно е да има нужда да попита какво означава дадената промяна за тях, вместо да разчита на собствените си предположения. Може също да се наложи да договори промени в ежедневните дейности или да развие уменията си за ясно изразяване на своите потребности (например при променлива интензивност на болката – какво могат околните реалистично да очакват, че ще бъде в състояние да направи в дадения ден).

Подобрете осъзнаването на телесните сигнали: Подкрепете човека в усвояването на умения да разпознава и разбира телесните симптоми и усещания, тяхното значение и начина, по който могат да насочват грижата за самия себе си. Помогнете му да се справя със стреса, свързан с промяната в поведението, както и с влиянието, което тези промени могат да окажат върху близките взаимоотношения.

Превод: Велина Христова и Анна Александрова-Караманова

Read more
Communication, Interventions, Patient engagement, Social Support

Помощ за хората, които полагат грижи за изписаните от болница пациенти: практически уроци от съвместното проектиране на услуги

От Катрин Мак Еван, Northumbria University, Великобритания

Сара помагаше на баща си да събере вещите си. Облекчението се смесваше с нарастваща тревога. След пет дни в болница вследствие на прекаран инсулт той беше изписан за домашно лечение. Медицинската сестра накратко спомена промени в приема на лекарствата и последващи прегледи, но Сара (която трябваше да се грижи за него у дома) не участваше в тези разговори. Тя си тръгна с епикриза, която не разбираше напълно, без ясна представа за тревожните признаци, за които трябва да следи, и без да знае към кого да се обърне при възникване на проблеми. В рамките на 48 часа баща ѝ беше повторно хоспитализиран.

(more…)

Read more
Communication, Interventions, Patient engagement, Planning, Public Health

Да преодолеем разликата: интегриране на равнопоставеността в ежедневната практика

От Аманда О’Конър, Клеър Блюит и Хелън Скутерис, Университет Монаш, Мелбърн, Австралия

Здравна равнопоставеност означава, че всеки има справедлив и равен шанс да постигне добро здраве, независимо от социално-икономическия си статус, етническа принадлежност, пол или други социални условия. Въпреки това, настоящите глобални тенденции показват задълбочаващи се различия в здравето. Разликите в продължителността на живота между държавите — често обусловени от структурни слабости в здравните системи, системен расизъм и пристрастия, както и неравни социални, икономически и екологични условия — могат да надхвърлят три десетилетия. В същото време неравенствата се увеличават и вътре в самите държави, между различните социални групи.

Тези първопричини могат да изглеждат далечни от ежедневната ни работа. Въпреки това здравните специалисти често работят под напрежение, с ограничени ресурси и строги протоколи. Може да изглежда, че равнопоставеността е предимно въпрос на политики или на системно ниво. Въпреки това, равнопоставеността се формира и в ежедневните взаимодействия в здравеопазването — в начина, по който се организират услугите, как се осъществява комуникацията, как се вземат решенията и кои пациенти реално успяват да се възползват от наличните грижи.

Всяка консултация, всеки път на грижа и всяко усилие за подобряване на услугите функционира като малка интервенция. Решенията относно системите за записване на часове, насочването на пациенти, образователните материали, дигиталните инструменти и проследяването на пациентите могат или да намалят, или да задълбочат неравенствата. Когато равнопоставеността не се отчита изрично, стандартните процедури често работят най-добре за вече привилегированите групи. Когато обаче тя се взема предвид от самото начало, рутинната грижа става по-достъпна, по-приемлива и по-ефективна за по-широк кръг пациенти.

Подходът, насочен към равнопоставеността в здравеопазването, започва с целенасочено осмисляне и планиране. Екипите трябва ясно да формулират разбирането си за равнопоставеност и да обсъдят какво означават справедливият достъп и справедливите резултати в контекста на конкретната услуга. Това включва идентифициране на групите пациенти, които са по-малко склонни да търсят помощ, да спазват препоръките или да се възползват от лечението, както и анализ на практическите бариери — като език, здравна грамотност, транспорт, дигитален достъп, разходи, стигма или предишен негативен опит със здравната система. Планирането с фокус върху равнопоставеността означава също да се разпознават силните страни на пациентите и общностите, а не само рисковете и дефицитите, както и да се извличат поуки от предишни инициативи за подобрение. Например, достъпът до грижи за деца със затлъстяване, живеещи в отдалечени или селски райони, може да бъде подобрен чрез телемедицина, разширяване на ролята на медицинските сестри в първичната помощ и използване на модели с общностни здравни работници.

Друг основен принцип е признаването на значението на личния опит. Пациентите са експерти в справянето със собствените си състояния и житейски обстоятелства. Техният опит със здравните услуги разкрива бариери и възможности, които не могат да бъдат установени само чрез клинични показатели. Здравните специалисти могат да насърчат равнопоставеността, като създадат структурирани и устойчиви начини за включване на гледната точка на пациентите — чрез партньори на пациентите (т.е. пациенти или близки, които са официално включени в сътрудничество със специалистите при разработване, оценка или управление на услугите въз основа на личния си опит), консултативни групи, системи за обратна връзка и съвместно проектиране на услуги. Важно е също така тази информация реално да влияе върху предоставянето на услугите и начина на комуникация. Например, работата с млади хора с личен опит с психични разстройства е довела до създаването на ясен план за действие в сектора на младежкото психично здраве, насочен към съвместно разработване, прилагане и оценка на психосоциални услуги в общността.

Рефлексивната практика също е от съществено значение. Разликите във властта са вградени в отношенията в здравеопазването чрез професионалния авторитет, институционалните роли и неравенството в знанията. Клиничните специалисти и екипите трябва да имат редовни възможности да осмислят как предположенията, стереотипите и времевият натиск влияят върху техните преценки и взаимодействия. Структурираната рефлексия, екипният диалог и обратната връзка от разнообразни пациенти и колеги помагат да се разкрият „слепи петна“ и да се намали рискът от влияние на пристрастия върху решенията за грижа. Рефлексията трябва да бъде непрекъснат процес и да бъде интегрирана в практиките за подобряване на качеството. Това ясно личи и в работата ни с организации в сферата на ранното детско развитие. За да подкрепим ефективно деца, преживели травма, работим в партньорство между различни дисциплини и сектори и насърчаваме задълбочена и устойчива рефлексия върху необходимите практики и политики за осигуряване на равнопоставеност в здравето и благополучието на тези деца.

Грижата, насочена към равнопоставеността, се засилва чрез използването на подходящи концептуални рамки. Подходи, свързани със социалните детерминанти на здравето, интерсекционалността, структурната дискриминация и културно съобразената грижа, помагат да се преведе равнопоставеността от абстрактна ценност в практически решения. Тези перспективи насочват начина, по който специалистите интерпретират неспазването на препоръките, пропуснатите прегледи, трудностите в комуникацията и рисковото поведение — като преместват фокуса от „несътрудничещи пациенти“ към несъответствията в системите и контекста.

Здравните неравенства се създават от големи системи, но също така се подсилват или намаляват чрез множеството ежедневни действия в здравните услуги. Следователно поставянето на равнопоставеността на първо място не е нещо отделно от добрата клинична практика — то е неразделна част от нея.

Практически препоръки

  • Бъдете наблюдателни и отворени.
    Разширявайте разбирането си за здравните неравенства и техните структурни причини. Осмисляйте собствената си професионална позиция, предположения и възможни неявни пристрастия и как те могат да влияят върху комуникацията, клиничните преценки и очакванията към пациентите. Включвайте кратки моменти за рефлексия в ежедневната практика и екипните срещи.
  • Активно търсете и изслушвайте различни пациентски гласове.
    Не се ограничавайте само до стандартни анкети за удовлетвореност. Създавайте прости и регулярни възможности да чувате мнението на различни групи пациенти. Работете особено с тези, които по-рядко търсят помощ или прекъсват лечението, за да разберете бариерите пред цялостната им грижа. Сътрудничете си с представители на пациентите и общностни организации и показвайте ясно, че обратната връзка се цени и води до реални промени.
  • Мислете критично за инструментите и процедурите, които използвате.
    Клиничните пътеки, образователните материали, дигиталните платформи и инструментите за промяна на поведението често са създадени за хора с висока здравна грамотност и повече ресурси. Преценете дали вашите материали и процеси са разбираеми, културно съобразени и достъпни. При необходимост адаптирайте езика и начина на представяне. Още от самото начало се запознавайте и работете с подходящи рамки и теории за равнопоставеност.
  • Бъдете готови да оспорвате неравнопоставени практики и структури.
    Забелязвайте модели — кой пропуска прегледи, кой бива насочван и кой извлича най-малка полза от грижата. Обсъждайте тези наблюдения с екипа си и с пациентите, за да разберете причините. Застъпвайте се за нуждите на тези пациенти, така както те ги изразяват. Това може да включва гъвкаво записване на часове, достъп до преводачи, проактивни подходи към общността и по-справедливо разпределение на ресурси.
  • Ценете различните форми на доказателства.
    Съчетавайте клинични насоки и количествени данни с пациентски истории, опита на специалистите „на първа линия“ и знанията на общността. Комбинацията от различни източници дава по-пълна и реалистична картина за това какво работи, за кого и в реални условия.

Превод: Велина Христова и Анна Александрова-Караманова

Read more
Behavioural theory, Habit, Interventions, Public Health

Промяна на нагласите за промяна на поведението

Тереза Марто, Университет Кеймбридж, Великобритания

Много от нас изпитват трудности да се хранят по-здравословно, да пият по-малко алкохол, да спрат да пушат или да ходят пеша вместо да шофират. Това важи дори когато знаем, че тези промени биха били полезни както за нашето здраве, така и за планетата. Това се отнася не само за хората, на които се опитваме да помогнем, но и за психолози и специалисти по поведенчески науки.

Тази трудност не е резултат от липса на воля. Проблемът е, че системно подценяваме колко силно ежедневната среда влияе върху поведението ни и надценяваме ролята на нашите ценности и намерения.

Защо знанието не е достатъчно

Да разгледаме персонализираните здравни прогнози. На пръв поглед изглежда логично, че ако кажем на човек точния му риск от развитие на диабет тип 2 или сърдечносъдово заболяване, това ще го мотивира да промени поведението си. Данните обаче показват друго. Пет систематични обзора, включващи десетки рандомизирани контролирани проучвания, показват, че предоставянето на персонализирани оценки на риска — включително генетични рискови профили — има малък или никакъв ефект върху поведението. Нивата на физическа активност, тютюнопушене, консумация на алкохол и нездравословно хранене остават непроменени.

По подобен начин, учените, занимаващи се с климатичните промени, разполагат с задълбочени знания по темата, но често пътуват със самолет толкова, колкото и други академици. Знанието рядко води до трайна промяна в поведението.

Всичко опира до средата

Моделите на двоен процес (Dual Process Models) в поведенческата наука помагат да се обясни това. Нашето поведение се регулира от две взаимодействащи си системи. Едната е бавна, осъзната и насочена към цели. Използваме я, когато четем, учим нови умения или устояваме на изкушения. Другата е бърза, автоматична и зависима от външни стимули — виждаме торта и я взимаме. Когато ограничените ни ресурси за осъзнат контрол са заети, автоматичната система реагира директно на сигналите от средата. Затова промяната на средата около нас е по-ефективна от опитите да променим само мисленето си.

Най-силните влияния на средата могат да се обобщят с т.нар. 3 „А“: достъпност (Affordability), наличност (Availability), привлекателност (Appeal).

Достъпност (Affordability): Цената променя поведението

Повишаването на цените на тютюневите изделия е най-ефективната политика за намаляване на тютюнопушенето. Увеличение на цената с 10% води до около 4% спад в употребата на тютюн. Данъците върху подсладените напитки намаляват тяхната консумация. От своя страна, потреблението на плодове и зеленчуци се увеличава, когато цените им се понижат чрез субсидии.

Наличност (Availability): Това, което е достъпно, се избира по-често

В проучване с 20 000 служители в 19 работни столови, изследователски екип увеличава дела на нискокалоричните обяди и намалява порциите на по-калоричните ястия. Резултатът? Служителите купуват с 11,5% по-малко калории, тъй като по-здравословните опции стават по-лесни за избор.

Привлекателност (Appeal): Рекламата работи

Спирането на рекламите и спонсорството от страна на индустриите за тютюн, алкохол и нездравословни храни намалява привлекателността и покупката на техните продукти. Подобни ефекти се очакват и при продуктите, свързани с изкопаеми горива. Добавянето на ясни предупредителни етикети и премахването на брандирането също намаляват привлекателността. Например, етикетите върху алкохола в Юкон, Канада, които ясно предупреждават за риск от рак, намаляват продажбите на алкохол с около 6%. Стандартните (без бранд) опаковки на тютюневите изделия правят предупредителните надписи по-видими.

Защо регулацията е важна

Повечето интервенции, които променят сигналите (стимулите) в нашата ежедневна среда с цел да повлияят на поведението, изискват регулация, защото често влизат в конфликт с търговските интереси. Четири индустрии — тютюневата, алкохолната, индустрията на нездравословните храни и тази на изкопаемите горива — създават продукти, които причиняват поне един на всеки четири смъртни случая в световен мащаб всяка година, както и по-голямата част от парниковите емисии, затоплящи климата.

Въпреки това, информационните кампании и доброволната саморегулация от страна на индустрията остават предпочитани подходи. Тези индустрии активно насърчават това чрез лобиране, финансиране на изследвания, които поставят под съмнение необходимостта от регулации, и представяне на държавната намеса като ограничаване на свободата.

Какво трябва да се промени

Необходимо е да защитим от корпоративно влияние научните доказателства и процеса на създаване на политики. Контролът върху тютюна предоставя добър пример. Държавите, които са приели Член 5.3 от международния договор за контрол на тютюна, са защитили политиките си от намеса на индустрията, въвели са повече политики, основани на доказателства, и имат по-ниски нива на тютюнопушене. Тази защита трябва да бъде разширена, така че да обхване всички компании, които произвеждат продукти, вредящи на здравето ни и на планетата. Гражданските асамблеи и другите форми на съвещателна демокрация, при които гражданите си сътрудничат с местните и националните власти, показват значителен потенциал — както за засилване на гражданското влияние върху политиките, така и за по-ефективно прилагане на научните доказателства при вземането на решения.

Практически препоръки

За здравни специалисти:

  1. Започнете със средата, а не с образоването.
    Когато работите с пациенти или клиенти, идентифицирайте факторите в средата, които провокират нежелано поведение. Вместо да се фокусирате само върху мотивацията или знанията, помогнете на хората да променят непосредственото си обкръжение. Например: дръжте плодовете на видно място, а преработените храни – извън полезрението; поставете велосипеда в коридора вместо в мазето; използвайте по-малки чинии и чаши.
  2. Насърчавайте промени на работното място.
    Работете с вашата организация, за да увеличите наличността и да намалите цената на по-здравословните опции в столовете. Прости промени, като например предлагането на растителни ястия като стандартен избор (с възможност за лесен отказ), могат значително да повлияят на поведението.

За екипи по обществено здраве:

  1. Направете невидимото видимо.
    Използвайте своите платформи, за да обясните как средата влияе върху поведението. Оспорвайте широко разпространеното схващане, че промяната в поведението зависи основно от личната воля или знания. Данните показват, че ключът е в промяната на контекста, а не само на мисленето.
  2. Работете с политиците.
    Идентифицирайте разминаванията между научните доказателства и политиките на местно и национално ниво. Свързвайте се с политиците с конкретни препоръки, подкрепени с данни. Много от тях са отворени към експертно мнение, особено когато включва практически решения. Например, мое писмо до министъра на здравеопазването във Великобритания доведе до изготвяне на обобщение на доказателствата за промяна на поведението с цел увеличаване на продължителност на живота в добро здравословно състояние.
  3. Изграждайте коалиции за регулации.
    Свързвайте се с организации, които подкрепят политики, основани на научни доказателства в областта на тютюна, алкохола, храненето и транспорта. Колективните усилия са ключови за противодействие на влиянието на индустрията. Търсете възможности да предоставяте обобщения на научни данни, които подкрепят по-строги регулации — подобно на успешния подход при контрола на тютюнопушенето чрез координирани действия на експерти и политици.

Превод: Велина Христова и Анна Александрова-Караманова

Read more
Goal setting, Habit, Interventions, Physical activity, Public Health, Self-regulation

По-малко седене: малки промени с голям ефект

От Зофия Шчука, Университет SWPS, Полша и Университет Дийкин, Австралия

Заседнал начин на живот: повече от просто „липса на активност“

Ползите за здравето от увеличаването на физическата активност са широко известни. Но обръщаме ли същото внимание на т.нар. „заседнал начин на живот“?

Това поведение включва всички дейности, които извършваме в будно състояние, докато седим или лежим през деня, и които изискват много малко енергия от нашето тяло. Важно е да се подчертае, че заседналият начин на живот НЕ е същото като ниска физическа активност. Може например всяка сутрин да тичате по 30 минути, но въпреки това да прекарвате останалата част от деня седейки продължително време на работа или у дома. Този феномен понякога се нарича феноменът на „активния диванен картоф“ (active couch potato), при който редовните упражнения съществуват едновременно с дълги периоди на седене. Намаляването на заседналия начин на живот и увеличаването на физическата активност са взаимно допълващи се цели в настоящите насоки на Световната здравна организация.

Рисковете, свързани със заседналия начин на живот

Седим по време на работа, разговори, хранене, пътуване и времето, което прекарваме в социалните мрежи. Данните показват, че много здравни специалисти — например общопрактикуващите лекари — достигат над 10,5 часа седене в рамките на един нормален работен ден. Тези числа имат значение. Продължителното седене увеличава риска от редица здравословни проблеми като сърдечносъдови заболявания, диабет, различни видове рак и депресия. Замисляли ли сте се колко от вашия ден преминава в седнало положение и колко често го прекъсвате? А какво да кажем за хората, за които се грижите у дома или на работа? Това са въпроси, върху които си струва да се замислим.

Защо това е важно за вас и вашите пациенти?

Колко време прекарвате в седнало положение и колко често се движите влияе не само на вашето здраве, но и на това как пациентите възприемат вашите здравни препоръки. Изследванията показват, че когато пациентите смятат, че техният здравен специалист е активен, те се чувстват по-уверени да бъдат активни и самите те. За много хора здравните специалисти са важни модели за подражание. Когато се стремите да намалите времето, което прекарвате седейки, или го прекъсвате с кратки активни паузи, вие не само подкрепяте собственото си здраве, но и давате пример за по-здравословни навици на вашите пациенти.

И дори ако вашата работа вече включва много движение през деня, насърчаването на пациентите да намалят заседналия си начин на живот остава от съществено значение, тъй като много възрастни и деца прекарват по-голямата част от будното си време седейки — и това време постепенно нараства през годините. В същото време обществената информираност по този въпрос остава ниска.

Замяна на седенето с движение

Можете да търсите лесни начини да замените седенето с движение. Данните показват също, че тези промени са по-лесни, когато се правят заедно с близък приятел, партньор или член на семейството. Малки промени могат да помогнат, като например да слезете от автобуса една спирка по-рано по пътя за работа или да изберете по-активен начин за прекарване на времето със семейството, вместо да стоите пред екрана. А когато седенето е неизбежно, кратките паузи за бърза разходка или разтягане също могат да имат реален ефект. Ставането от стола дори за няколко минути подобрява концентрацията, настроението и продуктивността. Честите паузи за движение също намаляват нивата на стрес, сънливостта, болката и физическия дискомфорт, сърдечносъдовия риск и нивата на кръвната захар два часа след хранене.

Различни модели на седене – различни ефекти върху здравето

Дори когато двама души прекарват едно и също време в седнало положение, начинът, по който това време се натрупва, може да се различава значително. А тази разлика има значение за здравето. В изследване с акселерометри тези различия са илюстрирани чрез два поведенчески профила. „Продължително седящи“ (prolongers) – хора, които седят дълго време без прекъсване през деня, с много малко паузи. „Прекъсващи“ (breakers) – хора, които стават често, например по време на телефонни разговори или кратки паузи между задачи. Изследователите установяват, че хората, които по-често прекъсват седенето си, имат по-добри метаболитни показатели — независимо от общото време, прекарано в седене, и от нивото на умерена до интензивна физическа активност. Особено интересно е, че участниците с най-чести прекъсвания (в най-високия квартил) имат обиколка на талията с около 6 см по-малка в сравнение с „продължително седящите“ в най-ниския квартил.

Тъй като изследванията в тази област все още са в ранен етап, няма официални препоръки колко често трябва да се прекъсва седенето. Настоящите данни обаче предполагат, че е добре да се прави кратка пауза приблизително на всеки 30 минути. Намаляването на общото време, прекарано в седене, и добавянето на кратки активни паузи през деня могат да окажат положително влияние както върху вас, така и върху хората, за които се грижите — независимо от това дали се достигат препоръчителните нива на физическа активност.

Практически препоръки

Ето няколко лесни начина да намалите времето в седнало положение както на работа, така и у дома:

  • Прекъсвайте седенето, когато можете:
    Дългите периоди на непрекъснато седене са често срещани при работа на бюро или в клинична среда. Дори кратко движение, ставане, разтягане или кратка разходка помагат да се прекъсне това продължително седене (вижте примери тук).
  • Включвайте движение в нещата, които вече правите:
    Движението не трябва да бъде отделна задача. Ходенето по време на телефонни разговори, между пациенти или докато отивате за кафе може да се натрупа през деня.
  • Ставайте за по-леки задачи:
    Четене на бележки, проверка на имейли или гледане на телевизия не винаги изискват седене. Малки промени, като повдигнат лаптоп или бюро за работа в изправено положение, могат да направят стоенето по-естествен избор.
  • Използвайте ежедневните дейности като възможност за движение:
    Домакинските задължения, задачите навън и свободното време предлагат възможности да замените седенето с лека активност — например използване на стълбите, ходене пеша на къси разстояния или движение, докато гледате телевизия.
  • Организирайте средата си така, че да насърчава движение:
    Малки промени у дома и на работа могат да ви подтикнат да се движите без усилие — например да поставяте предмети малко по-далеч, да си задавате напомняния да ставате или да имате подръка идеи за кратки упражнения.

Превод: Велина Христова и Анна Александрова-Караманова

Read more
Behavioural theory, Communication, Interventions, Public Health

Подкрепа на здравните работници за справяне с колебанието към ваксините

От Доун Холфорд, Университет Бристол, Великобритания; Линда Карлсон, Университет Турку, Финландия; Фредерике Тауберт, Университет Ерфурт, Германия; Ема С. Андерсън, Университет Бристол, Великобритания; Вирджиния С. Гулд, Университет Бристол, Великобритания

Коригиране на погрешни схващания за ваксинацията

Ваксинацията е един от най-успешните инструменти на общественото здраве — изчислено е, че спасява 6 живота всяка минута. Въпреки това ваксините срещат обществена съпротива, като постоянната дезинформация подкопава доверието в тях и създава предизвикателства за здравните специалисти, които работят в областта на имунизациите. Как здравните работници могат да се справят с потока от неверни твърдения за ваксините? И какво могат да кажат на пациенти, които използват тези твърдения като причина да не се ваксинират или да не ваксинират децата си?

Макар да е изкушаващо да се отговори чрез изреждане на факти, коригирането на погрешни схващания за ваксините, които често са подхранвани от дезинформация, не е толкова лесно чрез просто предоставяне на повече информация. Да вземем за пример отдавна опровергания мит за връзка между ваксините и аутизма: въпреки десетилетия изследвания и многочислени доказателства, че такава връзка не съществува, здравните специалисти продължават да се сблъскват с това притеснение сред родителите. Подобни митове са „устойчиви“, защото се опират на дълбоки човешки страхове и използват силни наративи, които изглеждат интуитивно верни на пръв поглед. Освен това те могат да бъдат използвани като инструмент от хора с политически цели, за да продължат да се разпространяват в обществото.

И така, какво могат да кажат здравните работници на човек, който има погрешни схващания за ваксините? Това започва с разбирането какво мотивира тези вярвания. Нека си представим двама родители – Тина и Том. И двамата се притесняват, че имунната система на децата им няма да се справи с всички препоръчани ваксини. Това е още едно често срещано погрешно схващане – всъщност ваксините представляват много малко натоварване в сравнение с реалното заболяване.

При Том това притеснение е продиктувано от страх от нежелани странични ефекти от ваксините. При Тина – от предпочитанието детето ѝ да изгради силен „естествен“ имунитет. Тези по-дълбоки причини, които стоят зад видимото притеснение, в психологията се наричат „корени на нагласите“ (attitude roots). Именно те могат да накарат хората да се придържат към погрешните си убеждения, дори когато им се представят факти, които ги опровергават.

Често имаме естествен импулс директно да коригираме погрешните схващания, които чуваме от другите. Изследванията обаче показват, че когато първо признаем и валидираме по-дълбоките причини зад нагласите на хората, те стават по-възприемчиви към коригирането на митовете за ваксините, което може да увеличи готовността им да се ваксинират. Например, за да отговорим на притесненията на Том, можем първо да го уверим, че е напълно нормално да иска да защити детето си. В случая с Тина може да е по-подходящо да започнем с признаването, че по принцип е добре да се избягва ненужно лечение. След като установим връзка и изградим доверие, можем да продължим с обсъждането на погрешните им схващания и да предоставим повече информация за ваксинацията.

Как можем да подготвим здравните работници за разговори относно ваксините?

Най-ефективният начин за справяне с погрешните схващания за ваксините е чрез индивидуализирани, базирани на диалог подходи. Когато хората имат възможност да разговарят със здравни специалисти, на които имат доверие за медицински съвети, това може значително да повиши готовността им да се ваксинират. Пример за такъв подход е „Емпатичното опровергаващо интервю“ (Empathetic Refutational Interview) – четиристепенна рамка за структуриране на разговори за ваксините. Тя използва научно обосновани техники, описани по-горе, за изграждане на доверие и адресиране на погрешните схващания, като същевременно уважава по-дълбоките нагласи на хората („корените на нагласите“). Този подход е разработен в рамките на проекта JITSUVAX и стъпва върху други диалогични методи, като например мотивационно интервюиране (Motivational Interviewing).

Въпреки това, воденето на уважителен диалог с пациенти относно ваксинацията не винаги е лесно. Здравните работници може да се притесняват, че разговорът ще предизвика конфликт. Много от тях не получават обучение, което да ги подготви за подобни ситуации. Всъщност, дори когато се предлага обучение или насоки за тази важна роля, те често се основават на подход, фокусиран върху предоставянето на информация и факти – нещо, което може дори да се окаже контрапродуктивно. Проектът JITSUVAX е провел интервюта със здравни специалисти, които споделят, че имат нужда от конкретна подкрепа и практически стратегии, за да се справят с погрешните схващания на пациентите относно ваксините.

Проектът JITSUVAX разработи инструменти, които подпомагат здравните работници да използват емпатичното опровергаващо интервю при разговори за ваксините:

Проведохме обучения (уъркшопи) със здравни работници в различни европейски държави, които съобщават за силни и трайни подобрения в уменията и увереността си при водене на разговори за ваксините след преминаване на обучението. В Румъния здравните специалисти, обучени в емпатично опровергаващо интервю и мотивационно интервюиране, отчитат по-голямо увеличение на броя записани часове за ваксинация след консултациите си в сравнение с необучени колеги.

Нашият опит съвпада с изводите на Световната здравна организация, че обучението по комуникационни умения за здравни работници повишава тяхната увереност при разговори за ваксинация и представлява ценна инвестиция.

Практически препоръки

За практикуващи здравни специалисти:

  • Като здравен работник Вие заемате уникална позиция на доверие, когато става въпрос за медицински съвети. Осъзнайте, че Вашите разговори могат да бъдат решаващи за решенията на пациентите относно ваксинацията.
  • Разбирането на „корените на нагласите“ на Вашите пациенти може да Ви помогне в разговора. Може да го възприемете като „диагностициране“ на ситуацията, за да знаете как да подходите към притесненията им. Полезни техники за това включват задаване на отворени въпроси (напр. „Каква информация би ви помогнала да вземете решение?“) вместо затворени („Мога ли да ви дам информация?“), както и активно слушане чрез отразяване на казаното от пациента.
  • Съществуват ефективни, научно обосновани начини за коригиране на митове за ваксините, като същевременно се запазва добрият контакт с пациента. Потърсете обучение в тези техники, за да повишите увереността и уменията си при водене на такива разговори.
  • Може да се притеснявате, че диалогът с пациентите отнема повече време, отколкото имате в рамките на консултация. Подходи като емпатичното опровергаващо интервю предлагат техники за максимално ефективен разговор, дори когато разполагате само с няколко минути. По-добре е да изградите доверие и основа за бъдещи разговори, отколкото да предоставите информация, която няма да бъде добре приета.
  • Продължавайте да упражнявате комуникационните умения и техники, които усвоявате – те се подобряват с практиката.

Превод: Велина Христова и Анна Александрова-Караманова

Read more
E-health, Mental Health

Преосмисляне на стареенето, за да останем активни и здрави

От Ана Шалабаев, Университет Гренобъл Алпи, Франция

Както беше посочено в предишна публикация, ползите за здравето от редовната физическа активност са добре установени при хора на възраст 65 и повече години. Световната здравна организация е определила ясни насоки за количеството и вида активност, свързани с подобрения в здравето. Въпреки това, възрастните хора остават сред най-неактивните групи от населението в световен мащаб.

Ограниченията на универсалните подходи

Това показва, че повишаването на информираността относно ползите от физическата активност не е достатъчно. Необходимо е да се преодолее разликата между намерението за движение и реалното поведение. Изследователите в областта на здравната психология са разработили редица техники, базирани на теории, за насърчаване на здравословно поведение. Въпреки това, някои техники, ефективни при по-млади възрастни, може да са неефективни или дори вредни за по-възрастните, което подчертава необходимостта от индивидуализирани подходи.

Ейджизъм: скрита бариера пред физическата активност

Ейджизмът (от английски ageism) е бариера, специфична за по-възрастните хора. Той включва стереотипи (убеждения), предразсъдъци (нагласи) и/или дискриминация (поведение) спрямо хора въз основа на тяхната възраст. Въпреки че стереотипите могат да бъдат и положителни, те в преобладаващата си част са негативни –  тенденция, която се е засилила през XX век. Тези стереотипи допринасят за дискриминацията. Около 35% от хората на възраст 65+ съобщават, че се сблъскват с дискриминация в ежедневието, а един на всеки 17 души на възраст 50+ в здравеопазването.

Здравните специалисти често се обучават да разглеждат стареенето през призмата на болестите и упадъка. Това, съчетано с ежедневния контакт с крехки възрастни хора, може да засили ейджистките нагласи. За да се противодейства на това, интервенционни изследвания представят данни, които опровергават стереотипите (например за дела на възрастните хора, които доброволстват, работят или усвояват нови умения). Те също така насърчават междугенерационния контакт, за да променят възприятията – т.е. смислени взаимодействия между хора от различни поколения, особено между по-млади и по-възрастни групи.

Освен че са обект на дискриминация, възрастните хора могат да интернализират възрастовите стереотипи. Екипът на Бека Леви предлага модел, според който стереотипите, усвоени по-рано в живота, оформят самооценката, здравето и дълголетието на възрастните хора. Например, младите хора с негативни възрастови стереотипи е по-вероятно да преживеят сърдечносъдово събитие 30 години по-късно. Тази ключова роля на възприятията за стареенето може да се обясни с влиянието им върху здравното поведение – хората с положително отношение към собственото си стареене е по-вероятно да останат активни и да възприемат здравословни навици.

Интервенции за справяне с ейджизма и неговите последици

Няколко изследвания са тествали начини за насърчаване на по-позитивни възприятия за стареенето, особено във връзка с физическата активност. Например, Байер и колеги (2019) провеждат рандомизирано изследване с 84 крехки и неактивни възрастни хора (средна възраст около 77 години). Едната група получава стандартна адаптирана физическа активност, а другата – адаптирана физическа активност плюс модул за работа със самооценката. Този модул включва четири сесии в рамките на 12 седмици, насочени към оспорване на стереотипите, обучение за процеса на стареене и промяна на негативните самовъзприятия. Участниците в интервенционната група съобщават за по-позитивно отношение към стареенето и подобрено психично здраве.

Още по-фин ефект на стереотипите е установен в експериментални изследвания. Те показват, че излагането на възрастни хора на негативни стереотипи по време на клинични тестове влошава представянето им при задачи, свързани с паметта или силата на захвата. В едно проучване се установява, че активирането на идентичността „възрастен човек“ намалява силата на захвата с почти 50%. Това активиране може да се случи по незабележим начин – чрез взаимодействие с по-млади здравни специалисти, чрез отбелязване на възрастта във формуляри непосредствено преди тест, или чрез внушението, че се оценяват способности, свързани с възрастта. Затова предизвикателството пред медицинските специалисти е да осигурят клинична среда, свободна от ейджистки сигнали – например, като избягват да искат от пациентите да посочват възрастта си точно преди провеждане на тест.

Като цяло, борбата с ейджизма изисква съвместни усилия: повишаване на осведомеността и промяна на обществените нагласи, както и овластяване на възрастните хора да променят собствените си възприятия за стареенето. За постигането на тази цел ключова роля играят интервенции, основани на строго научно знание.

Практически препоръки

  • Активно се замисляйте върху собствените си предположения за възрастните хора и поддържайте знанията си актуални, за да изграждате обективни впечатления.
  • Помислете как да включите позитивни послания за стареенето в консултациите, като подчертавате, че възрастните хора могат да продължат да развиват сила и да усвояват нови умения.
  • Подчертавайте, че положителното отношение към стареенето подпомага дългосрочната активност и доброто здраве.
  • Избягвайте негативни възрастови внушения, като например да описвате даден тест като „чувствителен към възрастта“ или да правите сравнения с по-млади хора.
  • Насърчавайте възрастните пациенти да участват в междугенерационни програми, в които млади и възрастни хора работят заедно по общи задачи.

Превод: Велина Христова и Анна Александрова-Караманова

Read more
Interventions, Self-regulation

MyLifeTool: Центриран към човека, холистичен подход към самоуправлението на хронични състояния

Автори: д-р Стефани Кълънч (Teesside University, Великобритания) и Джо Коул (Neurological Alliance на Tees Valley, Durham и North Yorkshire, Великобритания)

Хроничните състояния представляват основен проблем за глобалните здравни системи предвид тяхното широко разпространение и тежки последици за здравето, включително и поради техния ефект върху предизвиканите години инвалидност. Освен това те отрицателно влияят на качеството на живот, свързано със здравето, и са свързани с по-високи нива на тревожност и депресия в сравнение с общата популация.

MyLifeTool е инструмент за самоуправление, предназначен за хора, живеещи с всяко хронично състояние (например диабет, множествена склероза, хронична болка, астма, тревожност, невродегенеративно заболяване, придобита мозъчна травма, фибромиалгия). Той е разработен в партньорство с хора с хронични състояния, членове на Neuro Key и психолози от Teesside University. Инструментът се базира на нашата рамка за самоуправление, която възприема човека като център на процеса и не е само насочваща. Хората с хронични състояния са в сърцето на проекта: те са вземали решения за развитието на MyLifeTool и за избора на името му. (more…)

Read more
Interventions, Public Health

Над водата: Нов поглед върху превенцията на удавянията на всички нива

от Кайра Хамилтън, Факултет по приложна психология, Университет Грифит, Австралия, и Ейми Педен, Факултет по обществено здраве, Университет на Нов Южен Уелс, Австралия

Удавянето е водеща, но до голяма степен предотвратима причина за смърт и наранявания, която остава недостатъчно разпозната. Един от широко разпространените митове: удавянето не винаги е фатално. Дефиницията на удавяне беше преразгледана, за да се изясни, че удавянето е процес, а не резултат. Възможните изходи от този процес са смърт (фатално удавяне) или оцеляване – с или без трайни увреждания, като например церебрална парализа и други неврологични нарушения, причинени от липса на кислород в мозъка (нефатално удавяне). Термини като „сухо удавяне“, „вторично удавяне“ или „почти удавяне“, често използвани в медиите, са остарели и медицински неточни, затова е време да спрем да ги използваме. (more…)

Read more