Goal setting, Mental Health, Motivation, Physical activity, Planning

Когато психичното здраве пречи на физическата активност: да посрещнем хората там, където се намират

От Аманда Л. Ребар, Университет на Южна Каролина, САЩ

Физическата активност все по-често се препоръчва като част от грижата за психичното здраве – и с основание. Доказателствата са убедителни: редовната физическа активност може да намали симптомите на депресия и тревожност, да подобри благополучието и да допълва психологическото и медикаментозното лечение.

В основата на насърчаването на физическата активност в контекста на психичното здраве обаче стои един практически въпрос: как да подкрепим хората да бъдат физически активни, когато влошеното психично здраве може да подкопае мотивацията и способността им да го правят?

Когато симптомите се превърнат в пречки пред физическата активност

Все повече изследвания показват, че симптомите, свързани с психичното здраве, не са просто пречки пред физическата активност – те са важна част от самия процес, като влияят върху мотивацията и способността на хората да бъдат физически активни.

При човек, който изпитва депресия, тревожност или високи нива на стрес, самите симптоми могат да се превърнат във важни фактори, определящи поведението, свързано с физическата активност. Депресията може да изчерпи енергията, да накара ежедневните задачи да изглеждат по-трудни и да намали удоволствието от дейности, които човек преди е ценял. Тревожността може да накара социалните ситуации, непознатата среда или дори физическите усещания, свързани с упражненията, да се възприемат като неприятни или заплашителни. Стресът може да насочи вниманието предимно към непосредствените изисквания и проблеми, оставяйки малко умствен ресурс за по-дългосрочни цели, свързани със здравето.

Подкрепа за физическата активност при променящи се симптоми

По този начин симптомите, свързани с психичното здраве, могат да влияят не само върху това как се чувстват хората, но и върху способността им да се ангажират с поведения, които могат да подпомогнат психичното им здраве. Осъзнаването на това измества фокуса от простото предписване на физическа активност към подкрепата на хората да се ангажират с нея.

Как тогава специалистите могат да помогнат на хората да запазят връзката си с физическата активност, когато симптомите затрудняват участието им?

Полезна отправна точка е разбирането, че психичното здраве рядко е статично. Симптомите се променят с течение на времето, а заедно с тях се променя и способността на човек да бъде физически активен. Някой, който през една седмица е активен и ангажиран, може през следващата да изпитва значително по-големи затруднения със същата дейност. Тези промени често отразяват изменения в симптомите и житейските обстоятелства, а не липса на ангажираност или желание.

Да разглеждаме неуспехите като информация, а не като провал

Тази гледна точка насърчава специалистите да не възприемат прекъсванията във физическата активност като провал. Когато планираната физическа активност не се осъществи, това ни дава полезна информация. Вместо да се питаме защо човек не е успял да изпълни намерението си, може да е по-полезно да попитаме какво му е попречило. Била ли е целта нереалистична предвид симптомите му през тази седмица? Направила ли е умората дейността твърде натоварваща? Наложило ли се е други ангажименти да бъдат поставени на преден план? Или дейността просто е била неприятна или прекалено трудна? Разбирането на тези пречки може да помогне на специалистите и пациентите да адаптират бъдещите планове, вместо да се отказват изцяло от тях.

Намаляване на зависимостта от мотивацията и самоконтрола

Вторият важен извод е, че подкрепата не бива да разчита изцяло на мотивацията. Мотивацията естествено се повишава и спада, особено в периоди на влошено психично здраве. Специалистите могат да помогнат за създаването на условия, които улесняват започването и поддържането на физическа активност.

Адаптиране на целите за физическа активност към променящите се потребности

Гъвкавите цели, ясните планове за действие, подкрепящата среда и устойчивите навици могат да намалят зависимостта от моментната мотивация. Например целите може да се наложи да бъдат достатъчно гъвкави, за да се адаптират към променящите се симптоми, докато плановете за действие могат да помогнат за свързването на физическата активност с конкретни сигнали и възможности в ежедневието.

Важно е да се подчертае, че това не означава занижаване на очакванията. Означава да се признае, че напредъкът рядко е линеен. В по-трудни периоди успехът може да се изразява в запазване на определена рутина, кратка разходка или намиране на подходящ и постижим начин човек да продължи да се движи. В периодите, когато симптомите са по-леки, целите могат да бъдат разширени, а физическата активност – увеличена.

Защо удоволствието от физическата активност е важно

И накрая, на удоволствието от физическата активност следва да се обръща по-голямо внимание при нейното насърчаване. Последните научни данни показват, че физическата активност през свободното време е по-силно свързана с психичното здраве, отколкото физическата активност в другo време, което подчертава значението на контекста. Дейностите, които носят удоволствие, имат личен смисъл и са избрани по собствено желание, могат да бъдат по-лесни за поддържане и по-благоприятни за психичното здраве в сравнение с дейности, извършвани единствено защото се смятат за полезни. Затова подкрепата на хората да открият форми на движение, които действително харесват и ценят, може да бъде също толкова важна, колкото и подпомагането им да постигнат определена цел за физическа активност.

Да посрещнем хората там, където се намират

В своята съвкупност тези принципи отразяват какво означава да посрещнем хората там, където се намират. Това не означава да занижаваме очакванията или да се отказваме от целите, а да адаптираме подкрепата към променящите се симптоми, обстоятелства и възможности.

Физическата активност може да бъде мощно средство за подпомагане на психичното здраве. Но препоръчването ѝ е само началото. Истинското предизвикателство (и възможност) за специалистите е да помогнат на хората да запазят връзката си с физическата активност, когато симптомите затрудняват участието им. Да посрещнем хората там, където се намират, да адаптираме подкрепата според променящите се обстоятелства и да разглеждаме неуспехите като възможности за учене може да бъде също толкова важно, колкото и самата препоръка за физическа активност.

Практически препоръки

  1. Очаквайте колебания, а не постоянство.
    Симптомите, свързани с психичното здраве, мотивацията и нивата на енергия се променят с течение на времето. Представяйте физическата активност като нещо, което може да се наложи да бъде адаптирано от седмица на седмица, вместо да очаквате постоянен и линеен напредък.
  2. Разглеждайте неуспехите като информация, а не като провал.
    Когато физическата активност не се осъществи според плана, проучете какво е попречило. Била ли е целта нереалистична предвид настоящите симптоми? Имало ли е други конкуриращи се ангажименти, пречки в средата или трудности, свързани с удоволствието от самата дейност? Използвайте тази информация, за да адаптирате бъдещите планове, вместо да се отказвате от тях.
  3. Създавайте планове, които не зависят изцяло от мотивацията.
    Помогнете на хората да изградят прости навици, да разпознават подходящи сигнали и възможности за действие и да създадат конкретни планове, които улесняват започването на физическа активност, особено в по-трудните дни. Целта не е мотивацията да бъде максимално висока, а да се намали зависимостта от самоконтрола.
  4. Поставяйте ангажираността пред увеличаването на натоварването.
    В периоди на влошено психично здраве запазването на ангажираността с физическата активност може да бъде по-важно от постигането на препоръчителните нива. Кратка разходка, позната рутина или друга достъпна форма на движение могат да помогнат за запазване на увереността и да осигурят основа за бъдещ напредък.
  5. Превърнете удоволствието от движението в цел на терапията.
    Дейностите, които човек възприема като смислени, удовлетворяващи или приятни, е по-вероятно да бъдат поддържани в дългосрочен план. Подкрепяйте хората да откриват форми на движение, които действително харесват и ценят, вместо да се фокусирате единствено върху това, което на теория изглежда оптимално.

Превод: Велина Христова и Анна Александрова-Караманова

Read more
Behavioural theory, Interventions, Mental Health, Self-regulation, Stress and Coping

Интегративният модел за адаптация към непрекъснати предизвикателства (The Integrative Model of Adjustment to Continuous Challenges, IMACC): разбиране и подпомагане на биопсихосоциалната адаптация

От Лис Драйер Хамонд, Университет в Олборг (Дания), Кристиан Карлсен Хансен и Мартин Лемкул Кристенсен, Рехабилитационен център за бежанци, Регионални здравни служби на Северна Ютландия (Дания), и Шарлоте Глинтборг, Университет в Олборг (Дания)

Когато настъпи заболяване или значимо неблагоприятно житейско събитие, животът често не се връща към предишното си състояние. За хората, живеещи с дългосрочни здравословни състояния, предизвикателството не се изчерпва с овладяването на симптомите, а включва адаптирането към променения живот. Когато този процес на адаптация е нарушен, това може да допринесе за развитието на тревожност, депресия, по-неблагоприятни физически здравни резултати и по-често използване на здравни услуги. Оценките за това доколко успешно хората се адаптират към дългосрочните здравословни състояния варират значително в зависимост от начина, по който се измерва адаптацията. Делът на хората с незадоволителна адаптация се оценява между 16,9% и 62%, докато делът на тези с добра адаптация варира между 13% и 36,3%. В световен мащаб повече от 1 милиард души живеят с множество дългосрочни заболявания (мултиморбидност). Ако до две трети от тях изпитват затруднения в процеса на адаптация, съществува неотложна необходимост от подобряване на подкрепата за адаптацията към дългосрочните здравословни състояния.

Адаптацията не се свежда единствено до придържането към медицинските препоръки, нито се ограничава само до здравното поведение. Интегративният модел за адаптация към непрекъснати предизвикателства (IMACC) [първоначално „към хронични състояния“] представлява теория за биопсихосоциалния процес на адаптация, разглеждан от гледната точка на самия човек. IMACC е разработен въз основа на изследване сред хора с диабет тип 2, а впоследствие е потвърдена неговата приложимост и при възрастни с епилепсия с начало в зряла възраст. Използването на IMACC в съвместната работа с пациента може да предостави пряк поглед върху неговия процес на адаптация, както е описано по-долу.

Адаптацията е естествен и продължаващ през целия живот процес: когато животът се променя, ние се променяме заедно с него. Въпреки това адаптирането към неблагоприятни житейски промени може да бъде трудно. Според IMACC, за да функционира ежедневният живот възможно най-добре, може да се наложи промяна в мислите и поведението, които вече не са полезни или адаптивни при новите условия. Тези промени се наричат задачи на адаптацията. Успешното им изпълнение води до по-добра адаптация, по-ефективно функциониране в ежедневието и позитивна промяна в идентичността. Затрудненията в процеса на адаптация могат да възникнат, когато съществуват препятствия, които възпрепятстват необходимите промени. Това може да доведе до застой в процеса на адаптация и с течение на времето – до незадоволителна адаптация, влошаване на психичното и физическото здраве, както и до негативни промени в идентичността.

Структура на IMACC

IMACC се състои от три взаимодействащи си нива:

Ниво 1: Личност и житейски промени обхваща предходните личностни характеристики, убеждения и модели на поведение. Фокусът е върху онези аспекти, които могат да окажат влияние върху процеса на адаптация – както като препятствия, така и като личностни ресурси, подпомагащи успешната адаптация. Освен това значение имат и преживяванията, свързани с негативното житейско събитие, наложило необходимостта от адаптация. Те могат да повлияят на процеса както в неблагоприятна посока (например неблагоприятни преживявания в системата на здравеопазването), така и в положителна посока (например получаването на подкрепа).

Ниво 2: Продължаващ цикъл на адаптация включва пет области, всяка от които съдържа специфични задачи на адаптацията. Когато човек се изправи пред дългосрочно здравословно състояние или увреждане, процесът започва с етапа Оценка на ситуацията (Taking Stock). На този етап той преработва първоначалните емоционални реакции, като шок или гняв, и размишлява върху това какви промени са необходими, за да може животът отново да функционира пълноценно. Това включва и изграждането на мотивация за адаптация.

Следва етапът Учене (Learning), по време на който човек придобива знания за състоянието си, за наличните възможности за лечение и подкрепа, както и умения за самоуправление на заболяването и справяне с предизвикателствата. Обикновено този процес е съпроводен с формиране на нови нагласи към живота и към другите хора. Социалната среда (Surroundings) има съществено значение за адаптацията. Семейството, работното място, здравните специалисти и по-широката социална среда оказват влияние върху процеса, както и начинът, по който човек възприема своето обкръжение и собствените си житейски роли.

С напредването на адаптацията възниква необходимост от Освобождаване от миналото (Letting Go) – процес на преживяване и приемане на загубите, свързани с предишното функциониране или с бъдещи мечти и планове, които вече не са осъществими. Може да се наложи човек да се откаже и от нагласи или модели на поведение, които вече не са ефективни в новата житейска ситуация. С течение на времето, за всяка необходима промяна, човек достига до етапа Приемане и интегриране (Accept and Integrate) на новия начин на живот, като включва и устойчиво поддържа новите нагласи и поведения в ежедневното си функциониране.

Важно е да се подчертае, че за всяко предизвикателство, което изисква промяна, човек преминава през този продължаващ цикъл на адаптация. Това означава, че различни области на адаптация могат да бъдат активни едновременно и да протичат паралелно.

Ниво 3: Цикъл на поддържане (Maintenance Cycle) описва какво се случва в моменти на затруднение или криза. Той представлява класически когнитивно-поведенчески модел на поддържане на проблема, но с една съществена особеност: когнициите се характеризират с конфликт между елементите „Оценка на ситуацията“ (Taking Stock) или „Учене“ (Learning) (в зависимост от това на кой етап от процеса на адаптация човекът е изпаднал в застой), „Освобождаване от миналото“ (Letting Go) и „Социална среда“ (Surroundings). За илюстрация може да се разгледа следният типичен пример: жена изпитва затруднения да развие по-силна ориентация към грижа за собственото си здраве, защото не може да се освободи от ролята си на човек, който готви и поддържа домакинството. Тя се страхува, че ако престане да изпълнява тези задължения, ще бъде „лоша майка“ или „лоша съпруга“. За нея запазването на близките взаимоотношения (социалната среда) се възприема като по-важно от грижата за самата себе си (основополагащата нагласа, която трябва да се промени).

Практически препоръки

Определете значима цел: Подпомогнете човека да разсъждава върху това кои промени в ежедневния му живот биха могли да окажат положително въздействие (например промяна в здравното поведение). Обсъдете как тази промяна може да бъде интегрирана в ежедневния му режим. Колкото по-конкретно се уточнят детайлите (време, място, начин на изпълнение и др.), толкова по-лесно е да се пристъпи към реализацията ѝ. Попитайте какво би означавало за него да осъществи тази промяна – и какви биха били последствията, ако не я направи. Целите, които имат лично значение и смисъл за човека, повишават неговата мотивация за промяна.

Работете върху препятствията: Анализирайте направените опити за осъществяване на промяната и приемете като нормални всички възникнали затруднения. Обсъдете конкретен скорошен опит за промяна и се вслушайте в ценностите и нагласите, които стоят в основата на поведението (например: „Трябва да помагам на другите, преди да се погрижа за себе си“ или „Трябва да завърша задачата, преди да си почина“).

Разгледайте ролята на другите: Попитайте човека как според него желаната промяна би се отразила на близките му взаимоотношения. Например, ако необходимостта от по-добра грижа за себе си означава да прави по-малко за другите, какви според него биха били последствията? Какво би означавало това за неговата идентичност (например промяна в житейските или семейните роли)? Как смята, че другите биха реагирали – какво биха помислили, казали или направили?

Подкрепете договарянето на промените: Обсъдете какво може да се наложи човекът да обсъди с околните. Възможно е да има нужда да попита какво означава дадената промяна за тях, вместо да разчита на собствените си предположения. Може също да се наложи да договори промени в ежедневните дейности или да развие уменията си за ясно изразяване на своите потребности (например при променлива интензивност на болката – какво могат околните реалистично да очакват, че ще бъде в състояние да направи в дадения ден).

Подобрете осъзнаването на телесните сигнали: Подкрепете човека в усвояването на умения да разпознава и разбира телесните симптоми и усещания, тяхното значение и начина, по който могат да насочват грижата за самия себе си. Помогнете му да се справя със стреса, свързан с промяната в поведението, както и с влиянието, което тези промени могат да окажат върху близките взаимоотношения.

Превод: Велина Христова и Анна Александрова-Караманова

Read more
Communication, Interventions, Patient engagement, Social Support

Помощ за хората, които полагат грижи за изписаните от болница пациенти: практически уроци от съвместното проектиране на услуги

От Катрин Мак Еван, Northumbria University, Великобритания

Сара помагаше на баща си да събере вещите си. Облекчението се смесваше с нарастваща тревога. След пет дни в болница вследствие на прекаран инсулт той беше изписан за домашно лечение. Медицинската сестра накратко спомена промени в приема на лекарствата и последващи прегледи, но Сара (която трябваше да се грижи за него у дома) не участваше в тези разговори. Тя си тръгна с епикриза, която не разбираше напълно, без ясна представа за тревожните признаци, за които трябва да следи, и без да знае към кого да се обърне при възникване на проблеми. В рамките на 48 часа баща ѝ беше повторно хоспитализиран.

(more…)

Read more
Communication, Interventions, Patient engagement, Planning, Public Health

Mind the Gap: Embedding Equity in Everyday Practice

By Amanda O’Connor, Claire Blewitt and Helen Skouteris, Monash University, Melbourne, Australia.

Health equity means that everyone has a fair and just opportunity to achieve good health, regardless of socioeconomic position, ethnicity, gender, or other social conditions. Yet, current global trends show widening health gaps. Differences in life expectancy between countries, often driven by structural weaknesses in health systems, systemic racism and bias, and unequal social, economic, and environmental conditions, can exceed three decades, and inequalities within countries are also increasing between social groups.

These root causes can feel far removed from our daily work. However, health care professionals often work under time pressure, resource constraints, and strict protocols. It may seem that equity is mainly a policy or system-level issue. Nonetheless, equity is also shaped in everyday healthcare encounters, in how services are organised, how communication happens, how decisions are made, and which patients are able to benefit from available care.

Every consultation, care pathway, and service improvement effort functions as a small intervention. Choices about appointment systems, referral routes, patient education materials, digital tools, and follow-up procedures can either reduce or widen gaps. When equity is not considered explicitly, standard procedures often work best for already advantaged groups. When equity is considered from the start, routine care becomes more accessible, more acceptable, and more effective for a wider range of patients.

An equity-centred approach in healthcare begins with intentional reflection and planning. Teams should make their understanding of equity explicit and discuss what fair access and fair outcomes mean in their specific service context. This includes identifying which patient groups are less likely to attend, adhere, or benefit, and examining practical barriers such as language, health literacy, transport, digital access, cost, stigma, or prior negative experiences with healthcare. Planning for equity also means recognising patient and community strengths, not only risks and deficits, and learning from past improvement efforts. For example, access to care for children living with obesity in regional and rural areas may be improved by telemedicine, the expansion of nursing roles in primary care, and community health worker models.

Another core principle is valuing lived experience. Patients are experts in navigating their own conditions and circumstances. Their experiences with services reveal barriers and opportunities that clinical indicators alone cannot show. Healthcare professionals can strengthen equity by creating structured and ongoing ways to hear patient perspectives, through patient partners (i.e., patients or carers who are formally invited to collaborate with staff in service design, evaluation, or governance based on their lived experience), advisory groups, feedback systems, and co-design activities, and by ensuring this input meaningfully influences service delivery and communication approaches. For instance, working with young people with lived experience of mental illness has led to a road map for the youth mental health sector in supporting collaborative service design, implementation, and evaluation of a community-based psychosocial service.

Reflective practice is also essential. Power differences are built into healthcare relationships through professional authority, institutional roles, and knowledge asymmetries. Clinicians and service teams need regular opportunities to reflect on how assumptions, stereotypes, and time pressures shape their judgments and interactions. Structured reflection, team dialogue, and feedback from diverse patients and colleagues help uncover blind spots and reduce the risk that bias influences care decisions. Reflection should be continuous and built into quality improvement routines. This is highlighted in the work we do with early childhood organisations. To support children impacted by trauma effectively, we collaborate across disciplines and sectors and encourage deep and ongoing reflection on what practices and policies are needed to support health and wellbeing equity for these children.

Equity-centred care is strengthened by using appropriate conceptual lenses. Frameworks addressing social determinants of health, intersectionality, structural discrimination, and culturally grounded care help translate equity from an abstract value into practical decisions. These perspectives guide how professionals interpret non-adherence, missed appointments, communication difficulties, and risk behaviours, shifting the focus from “non-compliant patients” to mismatched systems and contexts.

Health inequities are produced by large systems, but they are also reinforced or reduced through the many daily actions in healthcare settings. Putting equity first is therefore not separate from good clinical care; it is part of it.

Practical recommendations

  • Keep your eyes and mind open. Build your understanding of health inequities and their structural drivers. Reflect on your own professional position, assumptions, and possible implicit biases, and consider how these may affect communication, clinical judgment, and expectations of patients. Make short reflective moments part of routine practice and team meetings.
  • Actively seek and listen to diverse patient voices. Go beyond standard satisfaction surveys. Create simple, repeated opportunities to hear from different patient groups, especially. Work especially with those who attend less often or discontinue care to understand the barriers that are preventing their holistic care. Work with patient representatives and community organisations and show clearly how their feedback is highly valued and leads to service adjustments.
  • Think critically about the tools and procedures you use. Clinical pathways, educational materials, digital portals, and behaviour change tools are often designed for highly literate and well-resourced patients. Review whether your materials and processes are understandable, culturally appropriate, and accessible. Adapt language and delivery formats where needed. Familiarize and engage for example with equity frameworks  and theories from the outset.
  • Be prepared to challenge inequitable routines and structures. Notice patterns in who misses appointments, who gets referred, and who benefits least. Raise these observations with your team and ask them and the patients why these inequitable routines might be occurring. Advocate for the needs of these patients as expressed by them. This might involve flexible scheduling, interpreter access, outreach approaches, and resource allocation that supports.
  • Value multiple forms of evidence. Combine clinical guidelines and quantitative indicators with patient stories, frontline staff insights, and community knowledge. Different evidence sources together give a more accurate picture of what works for whom in real-world care.
Read more
Goal setting, Habit, Interventions, Physical activity, Public Health, Self-regulation

Sitting less: Small changes that make a big difference

By Zofia Szczuka, SWPS University, Poland and Deakin University, Australia

Sedentary behaviors: more than just “not being active”

The health benefits of increasing physical activity are widely known. But do we give the same attention to so-called ‘sedentary behaviors’?

Sedentary behaviors are any waking activities we do while sitting or lying down during the day that require very little energy from our bodies. Importantly, sedentary behaviors are NOT the same as low physical activity. You may spend your mornings jogging for 30 minutes each day, yet still spend the rest of the day sitting for prolonged periods at work or at home. This is sometimes described as the “active couch potato” phenomenon, where regular exercise coexists with long hours of sitting. Reducing sedentary behavior and increasing physical activity are complementary goals in current World Health Organization guidelines.

(more…)

Read more
Behavioural theory, Communication, Interventions, Public Health

Подкрепа на здравните работници за справяне с колебанието към ваксините

От Доун Холфорд, Университет Бристол, Великобритания; Линда Карлсон, Университет Турку, Финландия; Фредерике Тауберт, Университет Ерфурт, Германия; Ема С. Андерсън, Университет Бристол, Великобритания; Вирджиния С. Гулд, Университет Бристол, Великобритания

Коригиране на погрешни схващания за ваксинацията

Ваксинацията е един от най-успешните инструменти на общественото здраве — изчислено е, че спасява 6 живота всяка минута. Въпреки това ваксините срещат обществена съпротива, като постоянната дезинформация подкопава доверието в тях и създава предизвикателства за здравните специалисти, които работят в областта на имунизациите. Как здравните работници могат да се справят с потока от неверни твърдения за ваксините? И какво могат да кажат на пациенти, които използват тези твърдения като причина да не се ваксинират или да не ваксинират децата си?

Макар да е изкушаващо да се отговори чрез изреждане на факти, коригирането на погрешни схващания за ваксините, които често са подхранвани от дезинформация, не е толкова лесно чрез просто предоставяне на повече информация. Да вземем за пример отдавна опровергания мит за връзка между ваксините и аутизма: въпреки десетилетия изследвания и многочислени доказателства, че такава връзка не съществува, здравните специалисти продължават да се сблъскват с това притеснение сред родителите. Подобни митове са „устойчиви“, защото се опират на дълбоки човешки страхове и използват силни наративи, които изглеждат интуитивно верни на пръв поглед. Освен това те могат да бъдат използвани като инструмент от хора с политически цели, за да продължат да се разпространяват в обществото.

И така, какво могат да кажат здравните работници на човек, който има погрешни схващания за ваксините? Това започва с разбирането какво мотивира тези вярвания. Нека си представим двама родители – Тина и Том. И двамата се притесняват, че имунната система на децата им няма да се справи с всички препоръчани ваксини. Това е още едно често срещано погрешно схващане – всъщност ваксините представляват много малко натоварване в сравнение с реалното заболяване.

При Том това притеснение е продиктувано от страх от нежелани странични ефекти от ваксините. При Тина – от предпочитанието детето ѝ да изгради силен „естествен“ имунитет. Тези по-дълбоки причини, които стоят зад видимото притеснение, в психологията се наричат „корени на нагласите“ (attitude roots). Именно те могат да накарат хората да се придържат към погрешните си убеждения, дори когато им се представят факти, които ги опровергават.

Често имаме естествен импулс директно да коригираме погрешните схващания, които чуваме от другите. Изследванията обаче показват, че когато първо признаем и валидираме по-дълбоките причини зад нагласите на хората, те стават по-възприемчиви към коригирането на митовете за ваксините, което може да увеличи готовността им да се ваксинират. Например, за да отговорим на притесненията на Том, можем първо да го уверим, че е напълно нормално да иска да защити детето си. В случая с Тина може да е по-подходящо да започнем с признаването, че по принцип е добре да се избягва ненужно лечение. След като установим връзка и изградим доверие, можем да продължим с обсъждането на погрешните им схващания и да предоставим повече информация за ваксинацията.

Как можем да подготвим здравните работници за разговори относно ваксините?

Най-ефективният начин за справяне с погрешните схващания за ваксините е чрез индивидуализирани, базирани на диалог подходи. Когато хората имат възможност да разговарят със здравни специалисти, на които имат доверие за медицински съвети, това може значително да повиши готовността им да се ваксинират. Пример за такъв подход е „Емпатичното опровергаващо интервю“ (Empathetic Refutational Interview) – четиристепенна рамка за структуриране на разговори за ваксините. Тя използва научно обосновани техники, описани по-горе, за изграждане на доверие и адресиране на погрешните схващания, като същевременно уважава по-дълбоките нагласи на хората („корените на нагласите“). Този подход е разработен в рамките на проекта JITSUVAX и стъпва върху други диалогични методи, като например мотивационно интервюиране (Motivational Interviewing).

Въпреки това, воденето на уважителен диалог с пациенти относно ваксинацията не винаги е лесно. Здравните работници може да се притесняват, че разговорът ще предизвика конфликт. Много от тях не получават обучение, което да ги подготви за подобни ситуации. Всъщност, дори когато се предлага обучение или насоки за тази важна роля, те често се основават на подход, фокусиран върху предоставянето на информация и факти – нещо, което може дори да се окаже контрапродуктивно. Проектът JITSUVAX е провел интервюта със здравни специалисти, които споделят, че имат нужда от конкретна подкрепа и практически стратегии, за да се справят с погрешните схващания на пациентите относно ваксините.

Проектът JITSUVAX разработи инструменти, които подпомагат здравните работници да използват емпатичното опровергаващо интервю при разговори за ваксините:

Проведохме обучения (уъркшопи) със здравни работници в различни европейски държави, които съобщават за силни и трайни подобрения в уменията и увереността си при водене на разговори за ваксините след преминаване на обучението. В Румъния здравните специалисти, обучени в емпатично опровергаващо интервю и мотивационно интервюиране, отчитат по-голямо увеличение на броя записани часове за ваксинация след консултациите си в сравнение с необучени колеги.

Нашият опит съвпада с изводите на Световната здравна организация, че обучението по комуникационни умения за здравни работници повишава тяхната увереност при разговори за ваксинация и представлява ценна инвестиция.

Практически препоръки

За практикуващи здравни специалисти:

  • Като здравен работник Вие заемате уникална позиция на доверие, когато става въпрос за медицински съвети. Осъзнайте, че Вашите разговори могат да бъдат решаващи за решенията на пациентите относно ваксинацията.
  • Разбирането на „корените на нагласите“ на Вашите пациенти може да Ви помогне в разговора. Може да го възприемете като „диагностициране“ на ситуацията, за да знаете как да подходите към притесненията им. Полезни техники за това включват задаване на отворени въпроси (напр. „Каква информация би ви помогнала да вземете решение?“) вместо затворени („Мога ли да ви дам информация?“), както и активно слушане чрез отразяване на казаното от пациента.
  • Съществуват ефективни, научно обосновани начини за коригиране на митове за ваксините, като същевременно се запазва добрият контакт с пациента. Потърсете обучение в тези техники, за да повишите увереността и уменията си при водене на такива разговори.
  • Може да се притеснявате, че диалогът с пациентите отнема повече време, отколкото имате в рамките на консултация. Подходи като емпатичното опровергаващо интервю предлагат техники за максимално ефективен разговор, дори когато разполагате само с няколко минути. По-добре е да изградите доверие и основа за бъдещи разговори, отколкото да предоставите информация, която няма да бъде добре приета.
  • Продължавайте да упражнявате комуникационните умения и техники, които усвоявате – те се подобряват с практиката.

Превод: Велина Христова и Анна Александрова-Караманова

Read more
E-health, Mental Health

Преосмисляне на стареенето, за да останем активни и здрави

От Ана Шалабаев, Университет Гренобъл Алпи, Франция

Както беше посочено в предишна публикация, ползите за здравето от редовната физическа активност са добре установени при хора на възраст 65 и повече години. Световната здравна организация е определила ясни насоки за количеството и вида активност, свързани с подобрения в здравето. Въпреки това, възрастните хора остават сред най-неактивните групи от населението в световен мащаб.

Ограниченията на универсалните подходи

Това показва, че повишаването на информираността относно ползите от физическата активност не е достатъчно. Необходимо е да се преодолее разликата между намерението за движение и реалното поведение. Изследователите в областта на здравната психология са разработили редица техники, базирани на теории, за насърчаване на здравословно поведение. Въпреки това, някои техники, ефективни при по-млади възрастни, може да са неефективни или дори вредни за по-възрастните, което подчертава необходимостта от индивидуализирани подходи.

Ейджизъм: скрита бариера пред физическата активност

Ейджизмът (от английски ageism) е бариера, специфична за по-възрастните хора. Той включва стереотипи (убеждения), предразсъдъци (нагласи) и/или дискриминация (поведение) спрямо хора въз основа на тяхната възраст. Въпреки че стереотипите могат да бъдат и положителни, те в преобладаващата си част са негативни –  тенденция, която се е засилила през XX век. Тези стереотипи допринасят за дискриминацията. Около 35% от хората на възраст 65+ съобщават, че се сблъскват с дискриминация в ежедневието, а един на всеки 17 души на възраст 50+ в здравеопазването.

Здравните специалисти често се обучават да разглеждат стареенето през призмата на болестите и упадъка. Това, съчетано с ежедневния контакт с крехки възрастни хора, може да засили ейджистките нагласи. За да се противодейства на това, интервенционни изследвания представят данни, които опровергават стереотипите (например за дела на възрастните хора, които доброволстват, работят или усвояват нови умения). Те също така насърчават междугенерационния контакт, за да променят възприятията – т.е. смислени взаимодействия между хора от различни поколения, особено между по-млади и по-възрастни групи.

Освен че са обект на дискриминация, възрастните хора могат да интернализират възрастовите стереотипи. Екипът на Бека Леви предлага модел, според който стереотипите, усвоени по-рано в живота, оформят самооценката, здравето и дълголетието на възрастните хора. Например, младите хора с негативни възрастови стереотипи е по-вероятно да преживеят сърдечносъдово събитие 30 години по-късно. Тази ключова роля на възприятията за стареенето може да се обясни с влиянието им върху здравното поведение – хората с положително отношение към собственото си стареене е по-вероятно да останат активни и да възприемат здравословни навици.

Интервенции за справяне с ейджизма и неговите последици

Няколко изследвания са тествали начини за насърчаване на по-позитивни възприятия за стареенето, особено във връзка с физическата активност. Например, Байер и колеги (2019) провеждат рандомизирано изследване с 84 крехки и неактивни възрастни хора (средна възраст около 77 години). Едната група получава стандартна адаптирана физическа активност, а другата – адаптирана физическа активност плюс модул за работа със самооценката. Този модул включва четири сесии в рамките на 12 седмици, насочени към оспорване на стереотипите, обучение за процеса на стареене и промяна на негативните самовъзприятия. Участниците в интервенционната група съобщават за по-позитивно отношение към стареенето и подобрено психично здраве.

Още по-фин ефект на стереотипите е установен в експериментални изследвания. Те показват, че излагането на възрастни хора на негативни стереотипи по време на клинични тестове влошава представянето им при задачи, свързани с паметта или силата на захвата. В едно проучване се установява, че активирането на идентичността „възрастен човек“ намалява силата на захвата с почти 50%. Това активиране може да се случи по незабележим начин – чрез взаимодействие с по-млади здравни специалисти, чрез отбелязване на възрастта във формуляри непосредствено преди тест, или чрез внушението, че се оценяват способности, свързани с възрастта. Затова предизвикателството пред медицинските специалисти е да осигурят клинична среда, свободна от ейджистки сигнали – например, като избягват да искат от пациентите да посочват възрастта си точно преди провеждане на тест.

Като цяло, борбата с ейджизма изисква съвместни усилия: повишаване на осведомеността и промяна на обществените нагласи, както и овластяване на възрастните хора да променят собствените си възприятия за стареенето. За постигането на тази цел ключова роля играят интервенции, основани на строго научно знание.

Практически препоръки

  • Активно се замисляйте върху собствените си предположения за възрастните хора и поддържайте знанията си актуални, за да изграждате обективни впечатления.
  • Помислете как да включите позитивни послания за стареенето в консултациите, като подчертавате, че възрастните хора могат да продължат да развиват сила и да усвояват нови умения.
  • Подчертавайте, че положителното отношение към стареенето подпомага дългосрочната активност и доброто здраве.
  • Избягвайте негативни възрастови внушения, като например да описвате даден тест като „чувствителен към възрастта“ или да правите сравнения с по-млади хора.
  • Насърчавайте възрастните пациенти да участват в междугенерационни програми, в които млади и възрастни хора работят заедно по общи задачи.

Превод: Велина Христова и Анна Александрова-Караманова

Read more
Interventions, Self-regulation

MyLifeTool: Центриран към човека, холистичен подход към самоуправлението на хронични състояния

Автори: д-р Стефани Кълънч (Teesside University, Великобритания) и Джо Коул (Neurological Alliance на Tees Valley, Durham и North Yorkshire, Великобритания)

Хроничните състояния представляват основен проблем за глобалните здравни системи предвид тяхното широко разпространение и тежки последици за здравето, включително и поради техния ефект върху предизвиканите години инвалидност. Освен това те отрицателно влияят на качеството на живот, свързано със здравето, и са свързани с по-високи нива на тревожност и депресия в сравнение с общата популация.

MyLifeTool е инструмент за самоуправление, предназначен за хора, живеещи с всяко хронично състояние (например диабет, множествена склероза, хронична болка, астма, тревожност, невродегенеративно заболяване, придобита мозъчна травма, фибромиалгия). Той е разработен в партньорство с хора с хронични състояния, членове на Neuro Key и психолози от Teesside University. Инструментът се базира на нашата рамка за самоуправление, която възприема човека като център на процеса и не е само насочваща. Хората с хронични състояния са в сърцето на проекта: те са вземали решения за развитието на MyLifeTool и за избора на името му. (more…)

Read more
Interventions, Public Health

Над водата: Нов поглед върху превенцията на удавянията на всички нива

от Кайра Хамилтън, Факултет по приложна психология, Университет Грифит, Австралия, и Ейми Педен, Факултет по обществено здраве, Университет на Нов Южен Уелс, Австралия

Удавянето е водеща, но до голяма степен предотвратима причина за смърт и наранявания, която остава недостатъчно разпозната. Един от широко разпространените митове: удавянето не винаги е фатално. Дефиницията на удавяне беше преразгледана, за да се изясни, че удавянето е процес, а не резултат. Възможните изходи от този процес са смърт (фатално удавяне) или оцеляване – с или без трайни увреждания, като например церебрална парализа и други неврологични нарушения, причинени от липса на кислород в мозъка (нефатално удавяне). Термини като „сухо удавяне“, „вторично удавяне“ или „почти удавяне“, често използвани в медиите, са остарели и медицински неточни, затова е време да спрем да ги използваме. (more…)

Read more