от Ан Мари Плас, Университетски медицински център Гьотинген, Германия

Преди известно време лекарка-дерматолог, която работи като специалист по псориазис (хронично кожно заболяване) в университетска болница, ми се  оплака от многото пациенти, които не се придържат към предписаното лечение, въпреки че е била поставена обща цел, а решението е било взето заедно с пациента.

Съвместното вземане на решения се дефинира като „подход, при който лекарите и пациентите заедно обсъждат най-добрите налични доказателства, когато са изправени пред задачата да вземат решения“ (Elwyn et al, 2010). Съвместното вземане на решения се прилага обикновено когато са налице два или повече варианта за лечение, или когато участва повече от един човек. И пациентите, и лекарите допринасят за процеса на вземане на медицински решения, като пациентите биват подпомагани да обмислят варианти за постигане на информирани предпочитания и желани резултати. Съвместните решения стават все по-важни в политиката в областта на здравеопазването (O’Connor, 2007), като много здравни професионалисти правят всичко възможно да действат по максимално центриран върху пациента начин (Elwyn et al, 2010). Особено след като този начин на комуникация с пациента може да подобри придържането към лечението и доверието.

В основата си съвместното вземане на решения се основава на взаимно разбирателство и уважение (Epstein, Alper, & Quill, 2004). Лекарят и пациентът са равностойни партньори в този процес, като и двамата допринасят за решението, внасяйки своята експертиза и преживявания в разговора. Лекарят допринася с медицински знания и експертиза, а пациентът добавя знания и експертиза за своя личен живот. Това обаче е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Докато много здравни професионалисти твърдят, че те „вече го правят“, данни от проучвания на преживяванията на пациентите показват, че това в повечето случаи не е така (Zikmund-Fisher et al, 2010; Coulter, 2010).

Лекарката-дерматолог, с която разговарях, си създаде навик да не взема решения от името на пациентите си, а да решава заедно с пациентите кое лечение би било най-подходящо за тях. Затова тя изобщо не разбираше защо пациентите й все така не са мотивирани да приемат хапчетата, както им е предписано, дори след като лечението е било базирано върху личните предпочитания на пациента. Когато описваше начина, по който прилага съвместния процес на вземане на решения в ежедневната клинична практика, тя каза, че веднага след влизането на пациента тя го информира, че по време на тази консултация те заедно трябва да решат какво да бъде лечението, и затова заедно ще обсъдят различните варианти за лечение.

Понякога пациентите може да се нуждаят от време, за да проучат нова информация и да обмислят личните си предпочитания, преди да се ангажират с нови решения. Това е особено вярно, когато бъдещето на тяхното заболяване е неизвестно. Тогава на пациентите може да им се наложи да мислят за вероятни бъдещи състояния, които никога досега не са преживявали (Epstein, & Peters, 2009). Затова когато им се предложи роля в процеса на вземане на решения, някои пациенти могат да се почувстват изненадани или смутени от предлагането на варианти и несигурни за това кое би могло да е най-доброто. Следователно, предварителното информиране на пациентите за различните варианти на лечение, както и че се очаква те да участват в съвместно вземане на решения, може да подобри ефективността на съвместното вземане на решения (Politi, Clark, Ombao, Dizon, & Elwyn, 2011; Say, Murtagh, & Thompson, 2006).

За да помогне на пациентите си да вземат решение за лечението, което най-добре би отговаряло на личните им предпочитания, тази лекарка-дерматолог предлага възможните цели на лечението като проценти, например целта е 10% или 20% подобрение. След като пациентът избере процента, който намира за най-подходящ, дерматологът обяснява какво лечение и медикаменти ще са необходими за постигането на тази цел, като по този начин активно ангажира пациента в процеса на вземане на решение. Въпреки всичко това, пациентите й все още не се придържат към предписаното лечение, макар че самите те са избрали този вариант като най-подходящ за тяхната конкретна ситуация. Попитах я дали смята, че пациентите й разбират смисъла на 20%, 30% и т.н., и дали те биха се изразили по този начин, когато обясняват желаното облекчаване на симптомите на други хора.

Една от трудностите е тенденцията, присъща на професионалистите (включително здравните), да използват език, който е ясен и понятен най-вече за колегите им професионалисти (Hull, 2016). Медицинският език може да бъде сложен, а изследванията показват, че почти половината от пациентите изпитват трудности да го разберат (Royal College of GPs, 2014; Britten et al, 2000). Жаргонът и абстрактните термини често пораждат широк диапазон от интерпретации, които може значително да се отклонят от това, което лекарят е имал предвид. Освен това, много изследвания показват, че единиците за оценка също могат да бъдат предмет на неправилно тълкуване или да не успеят за измерят това, което са целяли (Royal College of GPs, 2014). Например, хората могат да посочат във въпросник, че не са в състояние да ходят 500 метра, но след това в разговор те могат да разкрият, че често ходят повече от час в търговския център.

Отговорих на специалиста, че ако аз бях пациентът, бих искала като крайна цел на лечението да съм в състояние да се ръкувам с хората или пък да нося тениска с къс ръкав, нещо такова. Тя ме погледна втренчено и започна да се смее, казвайки, че съм права, но че тя никога нямаше сама да се сети за това. Освен това, тя не бе осъзнала, че да се информира пациентът предварително за процеса на вземане на решение може да бъде по-ефективно.

Следователно, от жизненоважно значение е здравните специалисти да обръщат достатъчно внимание на пациентите, които лекуват, и на това, което разбират пациентите. Тук не става дума единствено за хората с ниско образование (ниска здравна грамотност) – за всички пациенти ясната и точна информация и премахването на жаргона биха били от полза. Освен това е от изключителна важност лекарите да комуникират на езика, на който са свикнали пациентите, изразявайки се с думи, които пациентите биха използвали.

Практически приложения:

• Повишеното участие на пациентите в процесите на вземане на решения може да подобри придържането към предписаното лечение и резултатите от него.
• Винаги се опитвайте да се изразявате с думи, които пациентите биха използвали (т.е. избягвайте медицинския жаргон).
• Имайте предвид, че могат да възникнат значителни недоразумения, въпреки че това, което казвате, на вас може да ви се струва напълно ясно. Затова винаги проверявайте дали пациентът разбира.
• Давайте на пациентите време и полезна, лесна за разбиране информация. Уверете се, че сте добре подготвени за важни консултации.
• Информирайте пациентите предварително какво се очаква от тях при вземането на съвместни решения.

*Бихте могли да се запознаете с пълния текст на цитираните литературни източници посредством линковете в текста в страницата на английски език.

Превод: Анна Александрова-Караманова