Автори: Tracy Epton, University of Manchester, UK, Lisa Marie Warner, MSB Medical School Berlin, Germany, and Aleksandra Lazic, an independent researcher from Belgrade, Serbia
Работата с високорискови пациенти при наличие на COVID-19 може малко да прилича на водене на няколко разговора едновременно. Разбира се, има медицинска информация, която трябва да споделим, но също така работим и с всичко, което пациентите носят със себе си: убеждения, дължащи се на културата, предишен опит със здравната система, страх от стигматизиране, противоречиви послания от социалните мрежи и натискът на грижите от ежедневието. Поведенческата наука може да ни помогне да разплетем тези фактори и да направим целия процес по-плавен, по-емпатиен и по-ефективен.
Едно от предизвикателствата започва още в момента на поставяне на диагнозата. Много лекари се притесняват от съобщаването на чувствителна информация, особено когато са притиснати от времето или не са сигурни как ще реагира пациентът. В същото време пациентите може да са повлияни от дезинформация („тестовете не са точни“, „COVID вече е безобидна работа“), или да подхождат с недоверие към здравната система, заради лош предишен опит. Някои се страхуват от това как ще се отрази диагнозата им в работата, семейството или общността им.
Когато провеждаме такъв разговор, ние навлизаме в личното пространство на човека, не засягаме само областта на клиничното. За пациентите разговорите на тема здраве може да са трудни: те могат да се почувстват осъждани, засрамени или притеснени, че са направили неподходящи избори, свързани със здравето си. Ако се чувстват по този начин, те могат да заемат защитна позиция; например да отричат нуждата от лечение, да омаловажават тежестта на COVID-19 или да поддържат убеждения, че лечението е неефективно. Вижте Стъпка 1 в препоръките за това как да създадете сигурна среда за обсъждане на диагнозата, да коригирате дезинформацията и да намалите склонността към защитни реакции и съпротиви.
Веднъж съобщили диагнозата, следващото ни предизвикателство е да мотивираме. Мотивацията рядко идва само от информация за рисковете. Много пациенти с повишен риск, особено тези, които се чувстват само леко неразположени или нямат никакви симптоми, може да се затруднят да разберат защо е необходимо спешно лечение. Други се съмняват, че антивирусните лечения ще помогнат, или се притесняват от странични ефекти. Някои не се възприемат като „високорискови“, а е възможно да имат и религиозни или културни съображения относно лечението и лекарствата, което допълнително затруднява вземането на решение. В голямата си част обаче този тип опасения могат да бъдат преодолени с помощта на техники за промяна на поведението (вижте Стъпка 2).
Дори когато пациентът е високо мотивиран, след започване на лечението могат да възникнат препятствия. Той може да забрави да приема лекарството, да срещне затруднения с разбирането на инструкциите или да приоритизира за сметка на лечението други свои отговорности, свързани със семейството или работата. Самото усещане за подобрение след ден-два също може да доведе до преждевременно прекратяване на лечението. Придържането към терапията не зависи само от готовността на пациента, а и от това как лечението се вписва в ежедневните му навици. В това можем да го подпомогнем чрез проактивно планиране (вижте Стъпка 3).
Подкрепата за високорискови пациенти при диагностика и лечение на COVID-19 е най-ефективна, когато съчетаем достиженията на поведенческите науки с адаптиране към спецификите на културната; следващите препоръки трябва да се прилагат при отчитане и на двете неща.
Практически препоръки
Стъпка 1: Създайте безопасна и уважителна атмосфера при поставяне на диагнозата
Започнете с утвърждаване на силните страни или ценностите на пациента – това помага за намаляване на съпротивите и изграждане на доверителна връзка. Един от методите да редуцирате риска от защитни реакции е така нареченият подход на „утвърждаване“, при който пациентите се насърчават накратко да помислят върху личните си силни страни и ценни роли в живота, като например да бъдат значими за другите – грижовен партньор, родител или колега – вместо да се фокусират върху неблагополучията, причинени от инфекцията. Това спомага за укрепване на самочувствието им и увеличава вероятността за приемане на диагнозата и следващите стъпки от лечението. Когато възникне дезинформация, коригирайте я спокойно, като използвате „сандвич от факти“: започнете с научно утвърден факт, после разгледайте накратко мита, обяснете защо е неточен и се върнете пак към факта. Споделянето на разбираеми и съобразени със съответната култура разяснения е от решаващо значение, особено за пациенти с ограничена здравна грамотност или ограничени езикови умения.
Стъпка 2: Използвайте ясна и ангажираща комуникация, за да мотивирате
Техниките за мотивационното интервюиране – отворени въпроси, рефлексивно слушане и утвърждаване – могат да помогнат на пациентите да идентифицират личните си причини да предприемат лечение, което е много по-ефективно от опитите ние да ги убеждаваме. Също така разказите – например кратка история за опита на друг пациент – или визуални материали под формата на инфографики или илюстрации (например проста графика, показваща вирусния товар със и без лечени), могат да помогнат да се обясни защо ранното лечение е важно и да направят риска от влошаване по-осезаем и по-лесен за разбиране. Пациентите могат също да бъдат насърчени да преценят собствените си аргументи „за“ и „против“ лечението, като вземат предвид не само личното си здраве, но и как възстановяването може да се отрази на социалната им среда (в това число на възможността да бъдат до семейството си или да поддържат връзката си с партньор). Особено при възрастни пациенти емоционално значимите и краткосрочни ползи от лечението (примерно да се стремят към по-бързо възстановяване, за да видят внучето си), могат да бъдат по-убедителни от дългосрочните здравни цели (да кажем от превенцията на кумулативни рискове, свързани с натрупване на заболявания).
Стъпка 3: Подкрепете провеждането на лечението чрез практическо планиране
Заедно с пациента изградете конкретен план за действие: къде ще стоят лекарствата, кога ще са приемите и как ще се впишат в ежедневния режим, какви сигнали ще служат за подсещане. Това прави провеждането на лечението по-лесно за изпълнение и по-малко зависимо от паметта. Стратегиите тип „намерение за изпълнение“ („Ако съм на работа, когато дойде време за дозата, тогава ще…“) помагат лечението да продължи, дори когато обичайният режим се промени. Органайзери за лекарства, алармите и визуални напомнящи сигнали подпомагат последователното придържане към плана.
Можете също да помогнете на пациентите да обмислят предварително потенциалните проблеми, като идентифицирате заедно възможните пречки за прием на лекарствата, и възможните решения. Насърчете ги да потърсят подкрепа от социалната си мрежа, която дори може да откликне с радост на възможността да помогне.
Също така отчитането на културните специфики в грижата за пациента е важна на всеки етап. Задаването на въпроси за убежденията, семейните роли или предпочитания език помагат планът да бъде приемлив и реалистичен. Съчетавайки изграждането на доверие с мотивационната подкрепа и практическото планиране, здравните специалисти могат да подобрят резултатите и да редуцират неравенствата при онези пациенти, които най-много се нуждаят.
Превод и адаптация: Илина Начева
