Барт Веркуил, Катедра по клинична психология, Университет в Лайден, Нидерландия, и Психологична и психотерапевтична практика PEP Group, Ноортвейк, Нидерландия

„Ами ако се заразя и попадна в болницата?“, „Ами ако не мога да си платя сметките след няколко месеца?“, „Какъв ефект ще има този локдаун върху здравето на децата ми?“

Заплахата от коронавируса оказва огромно въздействие върху по-голямата част от живота ни. За да определят какви мерки трябва да бъдат предприети и да преценят пред какви рискове се изправяме, учените използват статистически модели, за да получат представа за разпространението на вируса. Това със сигурност помага да се осъществи известен контрол над тази пандемия. Интересното е, че ние като отделни човешки същества постоянно действаме като тези учени, но по по-автоматичен начин. Нашите човешки умове могат да бъдат възприемани като „машини за прогнозиране“, непрекъснато преценяващи дали в момента сме изложени на риск да се заразим, да загубим работата си или да бъдем критикувани. И все пак, има големи разлики в начина, по който хората оценяват тези рискове, като при някои хора тези оценки нарастват главоломно до интензивни тревоги.

Какво прави някои хора по-склонни да се тревожат от други? Интересното е, че според последните открития на еволюционната теория стресът и тревогите всъщност са много често срещани и логични (дори „по подразбиране“) реакции при заплаха. Когато правим прогнози за бъдещето, при всички нас се открива тенденция да допускаме грешка в полза на предпазливостта. Това е така, защото в древността само онези хора, които са били предпазливи при среща с признаци за заплаха, са могли да оцелеят. Тези предпазливи хора са предали гените си на следващите поколения. В този контекст, съгласно наскоро предложената Теория за стреса като резултат на генерализирана несигурност (Generalized Unsafety Theory of Stress, накратко GUTS), въпросът не трябва да бъде „Защо хората се тревожат?“, а „Защо някои хора не могат да изключат тази логична реакция при заплаха и несигурност?“.

Отговорът изглежда се крие в способността да разпознаваме сигнали за сигурност/безопасност. Тревожността ще бъде изключена само когато хората възприемат ясни знаци, че са в безопасност. В нашите прогнози за рисковете, с които можем да се сблъскаме в света, ние оценяваме сигнали както за опасност, така и за сигурност/безопасност, но последните до голяма степен са игнорирани в досега съществуващите модели за стреса. Въз основа на това GUTS предполага, че именно възприятието за сигурност/безопасност позволява на хората да изключат тревожността си. Когато няма възприятие за сигурност/безопасност, ние ще продължаваме да се тревожим. Невробиологичните изследвания действително показват, че когато има възприятие за сигурност/безопасност, префронталната кора започва да инхибира реакцията на стрес. От тази гледна точка, клиницистите трябва да вземат предвид количеството сигурност, която пациентите понастоящем изпитват в ежедневието си. GUTS предполага, че съществуват няколко източника на сигурност.

Количеството „чувство за сигурност“ се определя на първо място от личния ни опит. Когато растат в сигурна/безопасна среда, хората постепенно научават, че техният свят е сигурно/безопасно място, което е предвидимо и контролируемо (поне до известна степен). Те се научават да създават близки привързаности с други хора, научават, че другите могат да бъдат грижовни, сигурни/безопасни и приятелски настроени. Не всички обаче ще растат в толкова сигурна/безопасна среда. Стресовите преживявания в периода на детството ще повлияят на субективното чувство за сигурност в света и ще създадат у хората предразположеност към тревожност по-късно в техния живот.

Но има и други източници на сигурност. Например, сигурността може да дойде от притежаването на подкрепяща социална мрежа. Човешките същества са еволюирали, живеейки в групи. И нашата система за стрес е по-силно инхибирана, когато сме с приятелски настроени други, отколкото когато сме сами. Установено е, че прегръдката също намалява реакцията ни на стрес.

Друг източник на сигурност идва от собствените ни тела: добрата физическа форма. Така хората, които са по-активни, показват по-голяма устойчивост срещу стреса. Активните хора може просто да изпитват повече сигурност, защото могат по-лесно да се справят с физическите заплахи. Можем да си представим, че в древни времена по-малко физически здравите индивиди са имали нужда да проверяват средата си за хищници много по-често, отколкото техните здрави връстници в добра физическа форма, които биха могли по-лесно да избягат от хищниците.

Последният източник на сигурност е достъпът до природата. Ние като човешки същества сме се развивали в природна среда (вместо в урбанизирана среда). Подобна природна среда може еволюционно да е осигурявала сигнали за сигурност/безопасност (скривалища, наблюдателни пунктове, информация за пътища за бягство).

Социалните контакти, физическата активност, контактът с природата… Именно тези източници на сигурност са компрометирани заради локдауните навсякъде по света.

Като един от учените зад GUTS и като психолог, работещ в клиничната практика, мога да заявя, че тези открития са променили работата ми с тревожни пациенти. Освен обичайните когнитивно-поведенчески интервенции като записване на тревогите и търсене на доказателства за тяхната рационалност, или занимания с майндфулнес и релаксация, GUTS подчертава няколко други интересни начина за справяне с тревогите.

Практически препоръки

– Признайте и нормализирайте тревогата като обичайна реакция при новост, несигурност и заплаха. Допускайте грешки в полза на нормализирането на тревогите и срещу изграждането на патология. Опитът за потискане на тревогите (с всякакви бързи решения) само ще влоши нещата.

– Отделете време, за да разберете историята на човека във връзка със сигурността. Успял ли е пациентът да научи за сигурността, докато расте? Това определя темпото, с което можете да очаквате да настъпи промяна. Някои хора са просто малко по-уязвими към тревоги заради личния си опит или защото са родени по-емоционално сензитивни. Вземайте предвид тази уязвимост, за да избегнете разочаровани пациенти.

– Не забравяйте тялото: редовната физическа активност може да помогне на пациентите да имат по-спокоен ум, включително в дългосрочен план. За предпочитане е тази дейност да се извършва навън, сред много природна зеленина.

– Мотивирайте пациентите да бъдат открити относно тревогите си. Постоянно тревожещите се могат да се чувстват самотни и засрамени. Но когато ги мотивирате да говорят за тревогите си с други хора, това може да доведе не само до повече подкрепа, но и до експерименти, при които заплашителните прогнози („тя ще ми се смее за това“) могат да се превърнат в преживяване за научаване на сигурност („всъщност тя реагира добре и ми помогна”).

– Обяснете, че самата тревога понякога може да помогне да почувствате, че имате контрол („Трябва да направя нещо… поне да се тревожа за това“), но че това е фалшиво чувство за сигурност. Помогнете на хората да разберат, че някои неща са извън нашия контрол (което може да бъде болезнено) и че от ключово значение е практикуването на приемане и състрадание.